Читать «Да пропуснеш Коледа» онлайн - страница 77

Уолт леко поклати глава. Очите на Бев блестяха от влага. Дълго не можеха да проговорят, но накрая Уолт все пак пръв се съвзе.

— Не можем да приемем, Лутър. Не е редно.

— Не говори глупости. Не съм платил туристическа застраховка, тъй че ако не заминете, цялата програма отива на кино.

Бев погледна към Уолт и когато очите им се срещнаха, Лутър се опита да отгатне какво си казват. Налудничава идея наистина, но защо пък не?

— Не знам дали ще ми позволи лекарят — плахо се обади Бев.

— Сделката с „Лексон“ мира не ми дава — промърмори Уолт на себе си и се почеса по главата.

— А и обещахме на семейство Шорт да им гостуваме на Нова година — някак замислено добави Бев.

— Бени каза, че може да се отбие. — Бени беше най-големият им син, който от години не си беше идвал у дома.

— Ами котаракът? — сепна се Бев.

Лутър ги остави да си поблъскат главите и когато им се свършиха неоснователните извинения, заяви:

— Това е подарък от нас за вас, искрен, от сърце, едно необвързващо коледно предложение към двама души, които в този момент трудно успяват да си намерят извинение. Просто приемете и заминавайте.

— Не съм сигурна дали имам подходящи дрехи — направи нов опит Бев.

На което Уолт отвърна:

— Не ставай смешна.

Съпротивата отслабваше и Лутър реши, че е време за главния удар. Той побутна плика към Уолт.

— Всичко е тук, самолетни билети, ваучери за кораба, брошури, всичко, включително и телефонният номер на туристическия агент.

— Каква е цената, Лутър? Ако приемем, ще ти възстановим сумата.

— Това е най-обикновен подарък, Уолт. Няма цена, няма какво да ми връщате. Не усложнявай нещата.

Уолт бе разбрал, ала гордостта му пречеше.

— Ще трябва да го обсъдим, когато се върнем. Чудесно, още не бяха тръгнали, а вече говореха за връщане.

— Тогава за всичко ще можем да поговорим.

— Ами котаракът? — отново се обади Бев. Уолт потърка брадичката си замислено.

— Това наистина се явява сериозен проблем. Твърде късно е да се обаждаме в някой приют за домашни любимци.

С безпогрешен нюх, огромната пухкава черна котка се промъкна при тях, отърка се в десния крак на Уолт, после погледна Лутър.

— Не можем да го оставим просто така — въздъхна Бев.

— Наистина не можем — съгласи се Уолт. Лутър мразеше котки.

— Можем да помолим Джъд Бекър — предложи Бев.

— Няма проблеми, аз ще се грижа за него — изтърси Лутър, като преглътна тежко, с пълното съзнание, че ще стовари всички грижи на Нора.

— Сигурен ли си? — попита Уолт някак прибързано.

— Няма проблеми.

Котаракът изгледа още веднъж госта и се прибра. Очевидно чувствата бяха взаимни.

Сбогуването отне много по-дълго от поздравите при посрещането, а когато Лутър прегърна Бев, остана с чувството, че ще се счупи. Толкова бе крехка. Под обемистия пуловер усети слабото тяло на изтощена от продължително боледуване жена. Сълзите още малко и щяха да рукнат по бузите й.

— Ще се обадя на Нора — прошепна тя. — Благодаря. Очите на храбрия неуниващ Уолт също бяха влажни.

Отпред на стъпалата, когато за последен път си стиснаха ръцете, той прошепна: