Читать «Да пропуснеш Коледа» онлайн - страница 2

Притеснените служители край изхода се оживиха и пътниците се придвижиха напред сантиметър-два. Чу се първото съобщение, онова, което приканваше старите хора и снабдените с билети за първа класа да излязат напред. Бутането и блъскането нараснаха още повече.

— Май е време да те оставим — рече Лутър на дъщеря си, неговото единствено дете.

Отново се прегърнаха, отново преглътнаха сълзите.

— Няма да усетите колко бързо ще мине годината — рече Блеър и се усмихна. — Другата Коледа ще си бъда у дома.

Майка й Нора прехапа устни, кимна и я целуна още веднъж.

— Моля те, пази се — каза тя просто защото не можеше да спре да го повтаря.

— Всичко ще бъде наред.

Родителите се отдръпнаха и безпомощно проследиха как дъщеря им се нареди на дългата опашка, как започна да напредва бавно-бавно, да се отдалечава от тях, от своя дом, сигурността и всичко познато. Ето че подаде бордната си карта, обърна се и им се усмихна за последен път.

— Това е — рече Лутър. — Няма смисъл да висим повече. Тя ще се оправи.

Нора не намери какво да отвърне, просто гледаше как детето й се отдалечава все повече и повече. В следващия момент двамата си тръгнаха, оставяйки човешкият поток да ги повлече по дългия труден преход през залата, покрай Дядо Коледа с дрънчащия звънец, покрай малките магазинчета, пълни с хора.

Когато излязоха изпод козирката и се насочиха към автобуса за паркинга, валеше, а когато слязоха на около двеста метра от колата си, дъждът се лееше като из ведро. Наложи се Лутър да плати седем долара, за да изтръгне колата, а и себе си, от алчните лапи на летищните власти.

Вече пътуваха към града, когато Нора най-сетне проговори.

— Дали ще е добре? — попита тя.

Съпругът й беше чувал въпроса толкова често, че машиналният отговор прозвуча като ръмжене:

— Разбира се.

— Действително ли мислиш така?

— Разбира се.

Дали си вярваше, или не, какво значение имаше в този момент? Тя беше заминала; не можеха да я спрат. Лутър стисна волана с две ръце и безмълвно наруга колите пред него, които постепенно намаляваха скорост. Не можеше да познае дали жена му плаче, или не, а всъщност не го беше и грижа. Единственото му желание бе да се добере до дома си, да облече сухи дрехи и да седне край камината с някое списание.

На три-четири километра от дома им тя внезапно обяви:

— Трябва да купя някои неща.

— Вали дъжд — отбеляза той.

— Въпреки това трябва.

— Не може ли да почакат?

— Ти остани в колата. Няма да се бавя повече от минута. Карай към „Чип“.

Той действително пое по посока към магазина, който ненавиждаше не само заради възмутително високите цени и надутите продавачи, но и заради отвратителното разположение. Естествено, дъждът не беше спрял, а и жена му за нищо на света не би предпочела магазин на „Кроджър“, пред който човек лесно можеше да паркира и да изтича до входа. Не, тя държеше да пазарува именно в „Чип“, където трябваше да си оставиш колата на специално определеното място и да извървиш пеш доста голямо разстояние.