Читать «„Светът на ябълките“» онлайн - страница 3

Баскъм вярваше, че, както твърди Кокто, писането на поезия е използване на определен субстрат от паметта, който не познаваме съвсем добре. Творчеството му, изглежда, бе рожба на възпоминанието. Когато твореше, той не натоварваше паметта си с практически задачи и все пак тя определено участваше в играта — припомняше си настроения, пейзажи, лица и огромния речников фонд на родния си език. Можеше да пропилее месец или повече за едно късо стихотворение, но дисциплината и усърдието са твърде бледи думи, за да определим с тях труда му. Защото Баскъм съвсем не избираше думите си, а си ги припомняше измежду милиардите звуци, които беше чул, след като проумя речта. И така, разчитайки на своята памет, както и правеше, за да бъде животът му полезен, той понякога се чудеше дали паметта не е почнала да му изневерява. При разговори с приятели и почитатели болезнено се стараеше да не се повтаря. Случваше се да се събуди в два или три часа през нощта, за да чуе немелодичния плясък на фонтаните, и по цял час се потеше над разни думи и дати. Кой беше противникът на лорд Кардиган в битката при Балаклава? Нужна беше цяла минута, докато името на генерал Липранди си проправи път в мрака, но накрая се появяваше. Спрягаше миналото време на глагола esse, броеше до петдесет на руски, рецитираше стихове от Дън, Елиът, Томас и Уърдсуърт, описваше събитията, свързани с Ризорджиментото, като се почне от бунтовете в Милано през 1812 година и се стигне до корелацията на Виктор Емануил, цитираше праисторическите ери, съотношението между километри и мили, планетите в слънчевата система и скоростта на светлината. Имаше известна мудност в отзивчивостта на паметта му, но той продължаваше да мисли, че всичко в него си остава задоволително. Единственото, което го разстройваше, беше страхът. Баскъм бе видял големи поражения, нанесени от времето, и се чудеше дали паметта на един старец може да има повече сили и дълголетие от дъба. Но нискостебленият дъб, посаден от него преди трийсет години на терасата, умираше, а поетът все още можеше да си спомни с подробности кройката и цвета на роклята на любимата му Амилия, която тя носеше при първата им среща. Той караше паметта си да го води през различни градове. Представяше си, че върви по гарата на Индианаполис до Мемориалния фонтан, от гостиница „Европейская“ в Ленинград до Зимния дворен, от Рим, през Трастевере, до Сан Пиетро в Монтори. Както беше болнав и разколебан в способностите си, само усамотението, при което се подлагаше на тази инквизиция, й придаваше вид на борба.