Читать «„Светът на ябълките“» онлайн - страница 2

Монте Карбоне беше сарацински град, построен на върха на стръмен хълм от тъмен гранит с формата на самун хляб. На най-високата част на града имаше три кристалночисти и обилни извори, чиято вода се лееше свободно по склоновете на хълма или бе отвеждана с тръби. Неговата вила беше под града и в градината му имаше много фонтани, захранвани от изворната вода на върха. Шумът от водата беше силен и немелодичен — тя падаше с гръм и плясък. Водата беше хапливо ледена, дори през лятото, и той държеше в един басейн на терасата виното, вермута и джина си. Баскъм работеше сутрин в кабинета, следобеда правеше сиеста и после изкачваше стълбите до градчето.

Туфът и пиперът, отровният цвят на лишеите, които растат по стените и по покривите, са извън възприятията на американеца дори ако е живял с години като Баскъм, заобиколен от тази отровност. Изкачването на стълбите го задъхваше. Той често спираше, за да си поеме дъх. Всички го заговаряха. „Salve, maestro, salve!“ Зърнеше ли тухления напречен кораб на готическата черква от дванайсети век, той винаги прошепваше на себе си датата, сякаш обясняваше на свой събеседник красотите на мястото. Красотите на мястото бяха разнообразни и мрачни. Баскъм винаги щеше да бъде странник тук, но неговата странност му приличаше на някаква метафора, включваща времето, сякаш когато изкачваше странните стълби край странните стени, той се изкачваше през часовете, месеците, годините и десетилетията. На площада пиеше чаша вино и си вземаше пощата. В който и да е ден Баскъм получаваше повече поща, отколкото цялото население на градчето. Имаше писма от почитатели, предложения за лекции, четения или просто да си покаже лицето. Изглежда, бе включен в списъка на поканените на всяко почетно сдружение в западния свят, освен, разбира се, сдружението на бившите носители на Нобеловата награда. Пазеха пощата му в торба и ако тя се окажеше прекалено тежка да я носи сам, до вилата го придружаваше Антонио, синът на пощаджията. Занимаваше се с кореспонденцията си до пет или шест часа. Два-три пъти седмично почитатели намираха пътя до вилата и ако му харесваше видът им, даваше им нещо да пият, докато той слагаше автографа си на техните екземпляри от „Светът на ябълките“. Те почти никога не носеха други книги, макар че бе издал цяла дузина. Две или три вечери играеше табла с местния падроне. Всеки подозираше другия в нечестна игра, затова и двамата не напущаха масата, дори и да имаше опасност мехурите им да се пръснат. Поетът спеше дълбоко.

От четиримата поети, с които обикновено сравняваха Баскъм, първият се застреля, вторият се удави, третият се обеси, а последният умря от делириум тременс. Бе познавал всичките, обичал бе повечето от тях, дори за двама се бе грижил, когато бяха болни, но срещу циничния намек, че щом е избрал да пише поезия, е избрал пътя към унищожението си, той яростно се бунтуваше. Познаваше изкушенията на самоубийството, както познаваше изкушенията на всяка друга форма на греховност, и затова не държеше във вилата си огнестрелни оръжия, въжета с подходящи дължини, отрови и сънотворни хапчета. Той бе съзрял в X — най-близкия му от четиримата — неразривна връзка между неговото удивително въображение и неговия чуден дар за самоунищожение. Но Баскъм, с инат и чисто по провинциалному, бе решил да скъса или да пренебрегне тази връзка, да отхвърли и Марсиас, и Орфей. Поезията беше безкрайно тържество и той беше убеден, че последното действие в живота на един поет — както при случая с X — не трябва да се разиграе в мръсна стая с двайсет и три празни бутилки от джин. Понеже не можеше да отрече връзката между таланта и трагедията, той бе решил да я разбие.