Читать «Крадецът от Шейди Хил» онлайн - страница 13

Отворих шкафа с ризите. Там имаше само четири чисти ризи.

— Нямам чисти ризи дори за седмица! — отново изкрещях аз.

Набутах в куфара едно-друго, нахлупих шапката и с почти маршова стъпка се отправих навън. Поколебах се за миг дали да взема колата, дори влязох в гаража да я огледам. После видях обявлението „Продава се“, което висеше на къщата, откакто отдавна, много отдавна я купихме. Избърсах праха от тенекията, взех пирон и камък, отидох пред къщата и заковах обявлението на един клен. Запътих се към гарата. Разстоянието е около миля. Дългото парче кожа се влачеше след мен. Спрях и опитах да го откъсна, но не успях. На гарата узнах, че следващият влак заминава в четири часа сутринта. Реших да чакам. Седнах на куфара и като минаха пет минути, поех обратно за вкъщи. На половината път видях Кристина да бърза по улицата, някак твърде лятно облечена: с пуловер, пола и гуменки — първите неща, които е имала подръка. Върнахме се заедно и си легнахме.

В неделя играх голф. Играта свърши късно, но аз исках да поплувам в клубния басейн, преди да се прибера вкъщи. При басейна нямаше никой освен Том Мейтланд. Той е мургав, приятен мъж, много богат и мълчалив. Изглежда затворен. Съпругата му е най-дебелата жена в Шейди Хил и никой не обича твърде децата им. Мисля, че е от оня тип хора, чиито приеми, приятелства, любовни приключения и бизнес почиват като някаква сложна надстройка — кула от кибритени клечки — върху меланхолията, останала от ранната младост. Едно духване, и ще се сгромоляса. Спрях да плувам почти по тъмно. Клубът бе осветен и от верандата долиташе шумът на вечерящите. Мейтланд седеше на ръба на басейна, потопил крака в светлосинята вода, с дъх на хлор като Мъртвото море. Подсушавах се, когато минах край него, и го попитах дали няма да се окъпе.

— Аз не мога да плувам — каза той. Усмихна се, отвърна поглед, сетне прикова очи в тихата, прозрачна вода на басейна, обгърната от вечерта. — Някога вкъщи имахме басейн — продължи той, — но не успях да се науча да плувам. Тогава по цели дни свирех на цигулка.

Стоеше там, четиридесет и пет годишен, най-малко милионер, а не можеше да плува. Предполагам, че не бе имал и много случаи да бъде така откровен. Докато се обличах, идеята се появи сама, без моя помощ в главата ми — следната ми жертва щеше да бъде семейство Мейтланд.

Няколко нощи по-късно се събудих в три часа. Отново ме налегнаха мисли за объркания ми живот — за майка ми в Кливланд, за напуснатото предприятие. Отидох в банята да изпуша една цигара, преди да си спомня, че умирам от рак и скоро ще оставя вдовица и сираци без нито един долар. Облякох се, обух сините гуменки, надникнах през отворените врати на детските стаи и излязох. Времето беше облачно. Минах през задните градини и стигнах ъгъла. После прекосих улицата и завих към алеята за гаража на Мейтланд. Вървях по тревата до самия чакъл. Вратата беше отворена и аз се вмъкнах в къщата, възбуден и уплашен като при Уорбъртънови. В здрачната тъмнина имах чувството, че съм безплътен — същински дух. Тръгнах след носа си по стълбите към техните спални. Чух дълбоко дишане и съзрях сако и панталони върху един стол. Посегнах към джоба на сакото, но такъв нямаше. Това съвсем не беше сако от костюм, а една от ония лъскави и атлазени дрехи, каквито носят децата. Нямаше смисъл да търся портфейл в панталоните. Градинарят едва ли беше спечелил много от подстригването на тревата. Измъкнах са бързо от къщата.