Читать «Крадецът от Шейди Хил» онлайн - страница 11

Докато събирах листата, при мен дойдоха синовете ми.

— У Тоблърови играят бейзбол. Всички са там — каза Рони.

— А вие защо не играете? — попитах аз.

— За да играеш, трябва да си поканен — каза Рони през рамото си и децата си отидоха. Чак сега чух одобрителните викове от играта, на която не бяхме поканени. Тоблърови живееха по-надолу от нас. С настъпването на вечерта оживените гласове звучаха все по-ясно и по-ясно. Долавях дори дрънкането на леда в чашите и слабите одобрителни възгласи на жените.

Защо не ме поканиха да играя бейзбол у Тоблърови? Чудех се. Защо са ни изключили от тези прости удоволствия, от веселата компания? Отнели ми бяха далечния смях, виковете, блъскането на врати, които сякаш придаваха яркост на мрака. Защо не ме поканиха да поиграя бейзбол? Защо общественото големеене, кариеризмът всъщност, изключваше от една игра на бейзбол такъв порядъчен човек като мене? Що за свят е това? Защо трябва да стоя в здрача сам с мъртвите листа? Студени тръпки ме побиха, когато почувствах колко съм изоставен, самотен и забравен.

Ако презирам някого — това са слабоумните сантиментални хора, всички ония меланхолици, които от излишък на съчувствие пропускат радостта от собственото си съществуване и вегетират безлични в живота като човешка мъгла, проявяваща съжаление към всички наоколо. Просякът без крака на Таймс Скуеър, начервената старица, която сама си говори в подземната железница, ексхибиционистът в обществената тоалетна, пияницата, строполил се на стълбите на метрото, възбуждат у тях нещо повече от съжаление. Един поглед, и те самите се превръщат в тия нещастници. Нещастниците сякаш газят неудовлетворените им души и ги оставят в полумрака в състояние, което много наподобява сцена на затворнически бунт. Разочаровани от себе си, те винаги са готови да се разочароват и от останалите като нас. Нощем в леглото си мислят за човека, спечелил огромна сума на конни състезания, но загубил квитанцията за внесените пари, за прочутия романист, чийто капитален труд са изгорили по погрешка, за Самюел Тилдън, загубил президентските избори заради нечестните машинации на избирателната колегия. Мразя тази компания, но ми е два пъти по-тежко, че и аз се числя в нея. Сега гледам на звездна светлина голия дрян и си мисля колко тъжно е всичко!

В сряда имах рожден ден. Сетих се в средата на следобеда в кантората и мисълта, че Кристина може да ме изненада с гости, ме накара да скоча от стола задъхан. После реших, че това едва ли ще се случи. Но приготовленията на децата ме изправяха пред емоционален проблем. Не виждах как ще издържа.

Излязох рано от службата и преди да взема влака, изпих две питиета. Кристина ме посрещна на гарата с вид на човек, доволен от всичко, и аз успях да прикрия тревогата си. Децата бяха облекли чисти дрехи и така възторжено ми пожелаха честит рожден ден, че се почувствах ужасно. На масата имаше куп дребни подаръци, направени от самите деца — копчета за ръкавели, бележник и т.н. При дадените обстоятелства аз мислех, че се държа много духовито: сложих на главата си малка клоунска шапчица, духнах свещите на тортата, благодарих им, но тогава стана ясно, че има още един подарък, големия подарък. След вечеря ме помолиха да остана в стаята, а Кристина и децата излязоха вън. После дойде Джуни и ме заведе зад къщата, където се бяха струпали всички. На стената бе облегната сгъваема алуминиева стълба с картичка, превързана с панделка, и аз извиках, сякаш някой ме бе ударил по главата: