Читать «Твоята магия» онлайн - страница 158

— Спри тази врява — каза той сърдито. — И двамата знаем, че не съм те наранил.

Олелията, който вдигаше Ейми, рязко пресекна. Тя се взря в него.

— Но би могъл.

— Не, не бих.

Вратата с трясък се разтвори. И двамата се обърнаха към иконома и казаха в един глас:

— Излез.

— Но, лейди Ейми…

— Беше просто една проклета мишка — прекъсна го тя със съвсем сериозна физиономия. — Вече избяга, но виждаш, че съм взела предпазни мерки. — Тя вдигна крака си горе на канапето, за да покаже какви предпазни мерки е взела. — И затвори вратата, когато излизаш.

Икономът смаяно се ококори, но изпълни нареждането. Ейми се обърна отново към Уорън и видя, че се е намръщил.

— Винаги ли лъжеш с такава невинност?

— Това не е нещо, за което трябва да се тревожиш, след като съм ти се заклела, че винаги ще бъда откровена с теб. Но не очаквам да ми повярваш, какъвто си скептик. Само за да ми отупаш перушината ли дойде?

— Не, дойдох да ти кажа, че ще отплавам.

Стрела в сърцето, жестоко точна. Тя се отмести от скута му. Щеше й се да я беше спрял, но той не го направи.

— Предполагах, че ще е скоро — каза тя.

— И няма да се опиташ да ме накараш да променя решението си?

Това бе нещо средно между въпрос и твърдение. Ейми го прие по-скоро като въпрос.

— Би ли желал да го направя?

— Не би помогнало — подчерта той.

— Знам. Заблуждавах се. И не бях напълно честна с теб, след като нито веднъж не взех предвид твоите чувства. Доста егоистично от моя страна, нали?

Той не очакваше да чуе точно тези думи и те изведнъж го накараха да се почувства странно наранен.

— Какво говориш, Ейми? Отказваш ли се?

Тя се обърна, преди да избухне в сълзи. Наистина беше твърде болезнено.

— Имам ли избор?

Внезапно той се озова зад нея, завъртя я към себе си, пръстите му се впиха в раменете й.

— По дяволите, не можеш да ме изоставиш!

— Какво?

Той не бе имал намерение да казва това. Изобщо не можеше да си представи откъде се взеха тези думи.

— Нямах предвид…

— О, не, престани — прекъсна го тя бързо и сключи ръце около шията му. — Няма да ти позволя да си върнеш думите назад, Уорън Андерсън. Ти сам се издаде и сега искам да го кажеш.

За миг той изглеждаше разочарован. Беше дошъл тук, воден от гнева си, но това бе само извинение и беше време да си го признае. Тя му се усмихваше, чакаше; всичко, което някога му бе обещавала, беше в очите й — смехът, щастието, любовта… Не можеше повече да отрича, че желае това точно толкова силно, колкото желаеше и нея.

Думите, които никога не бе мислил, че ще изрече, не бяха толкова сложни, в края на краищата.

— Ще се оженим.

Тя го изненада, като поклати глава.

— Не, докато не ме помолиш, няма да се оженим.

— Ейми!

— Благодари на бога, че няма да те карам да паднеш на колене за това — добави тя неумолимо. — Е?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя рязко пое дъх. Чу го най-после, но още нямаше да го остави на мира.

— Какво друго?

— Не знам как го направи, но ти завладя сърцето ми, ума ми, боя се, че дори и душата ми. — И беше абсолютно вярно. Видя го в очите му и в главозамайващо красивата усмивка, с която я дари, преди да добави нежно, почти благоговейно: — Обичам те, Ейми. Всъщност, не мисля, че бих могъл да понеса още един ден без теб.