Читать «Обичай само веднъж» онлайн - страница 37

— Известно ми е вече, госпожо — каза Никълъс и се обърна към Антъни. — Ще определим ли часа, милорд?

Антъни се засмя кисело.

— За Бога, аз наистина мисля, че по-скоро вие трябва да го определите. Но колкото и да искам да съм на вашите услуги, обещах първо да дам възможност на тях да се оправят с вас.

Никълъс огледа останалите. От очите на Ели струеше съчувствие. Едуард изглеждаше примирен. Изведнъж нервността на Никълъс се изостри и той отново спря погледа си на Антъни.

— Милорд — каза той сковано, — бих искал да се уговорим с вас.

— Племенницата ми би искала друго.

— Какво?

— Сърцето й е прекалено меко — въздъхна Антъни. — Не иска да ви види ранен… или, не дай Боже, нещо повече. — Той поклати глава.

— Въпреки това аз мисля…

— Не, за Бога! — прогърмя Ребека. — Не бях тук да спра другите дуели, в които си участвал, но този ще го спра. И най-напред ще те хвърля в затвора, моето момче. Само стой и гледай!

Никълъс се опита да се усмихне.

— Господинът иска удовлетворение, госпожо. Друго не мога да му предложа.

— Лорд Антъни ще се съгласи на нещо друго, не на дуел, защото обича племенницата си. Би следвало да сме му благодарни за това.

— Ние? Аз не мога да бъда благодарен, госпожо.

— Можем да минем и без твоите навици на сатир — каза тя. — Може да си арогантен тип, може да си безотговорен хлапак, но си последният Идън. Ще се снабдиш с наследник, преди да свършиш на полето на дуела.

Никълъс трепна.

— Много мило казано, госпожо. Но какво ви кара да мислите, че още нямам наследник, за да ви го дам?

— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Макар често да изглежда, че се опитваш да пренаселиш света, ти нямаш копелета. Освен това много добре знаеш, че няма да приема никакво копеле.

— Ребека, нужно ли е всичко това? — попита бързо Елинър.

— Да, нужно е! — отговори старата жена, втренчена в двамата Малори.

— Ники? — каза умолително Елинър. Никълъс въздъхна.

— Много добре. Признавам, че нямам копелета. Нито мъжко, нито женско. Вие сте съвсем права, госпожо. За това нещо съм много внимателен.

— Единственото.

Той й се поклони леко, но не отговори; Държеше се спокойно, даже изглеждаше малко отегчен, но вътрешно кипеше от гняв. Словесните битки с баба му го забавляваха, когато биваха сами, но не и в присъствието на други хора. Тя знаеше това и го хапеше, само и само да го уязви.

— Хайде, сядай най-после, Никълъс — каза тя сопнато. — Изкриви ми се вратът да те гледам!

— Значи ли това, че ще трае дълго? — той се ухили вбесяващо и седна на стола срещу нея.

— Ники, не ставай труден, моля те — каза Елинър умолително.

Това го стъписа. Да чуе това от Ели? Тя винаги е била човекът, с когото можеше да разговаря. Винаги е разбирала горчивината, която се криеше под повърхността му. Докато растеше, той винаги можеше да изплаче мъката си пред нея. Колко пъти в непрогледни нощи бе изминавал на кон дългия път между Хампшър и Корнуол, само и само да я види? След като порасна, тя му стана още по-близка, най-близка от всички. Никога не му направи забележка за живота, който водеше. Сякаш знаеше защо прави нещата, които правеше.