Читать «Кид» онлайн - страница 35

— Може ли да взема това?

— Мисля, че да, след като виждам, че търсиш Кид. Ти го търсиш, нали?

— Да, така е. — Джейк сгъна плаката и го пъхна в джоба на сакото си.

— Каза ли Гъс, колко мъже е имало в бандата, която е ограбила дилижанса?

Осем. Плюс Кид. Всичко девет. Гъс каза, че един от нападателите бил ранен, въпреки че не разбрал колко зле. Той все още стоял изправен.

— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш? Някаква идея, накъде са се насочили?

Малкият мъж почука по тезгяха с кокалестия си пръст и се наведе напред, за да заговори конфиденциално:

— Чух, че Буут Калуун — той е шефът на Бандата Калуун — имал някаква жена в Санта Фе. Ти можеш да започнеш да търсиш оттам.

— Как се казва тя?

— Не знам със сигурност. Ти можеш да попиташ в Санта Фе. Някой трябва да знае.

— Благодаря ти.

Точно преди Джейк да прекрачи прага, началникът на станцията каза:

— Ти си много далеч тук от Тексас, Рейнджър. Какво те интересува в цялата тази работа?

— Сам Чандлър ми беше приятел.

— Смяташ да се ожениш за вдовицата ли? Много красива жена, бих казал аз. Чух да казват, че тя…

Мъжът замлъкна при погледа върху белязаното лице на Джейк.

— Госпожа Чандлър е моя сестра. Запомни това следващия път, когато езикът ти започне да се ветрее преди мозъкът ти да заработи.

— Да, сър. Много фина, т.е. една добра жена, която ходи на църква, е госпожа Чандлър.

Джейк поклати глава, като се обърна и излезе. Мъжете се правеха на големи глупаци заради жени. Това представляваше път, който той не възнамеряваше никога да следва.

Той се срещна с Клер и те много бързо се намериха извън града, по извиващият път, водещ към Уиндоу Рок. Той караше кабриолета на Клер, а конят му бе завързан отзад. На Джейк му беше приятно да седи до нея, въпреки че почти не размениха и дума. Клер понякога посочваше някое хълмче, цъфнал кактус или лоша дупка на пътя.

Джейк намери местността, през която пътуваха, за много разнообразна. Тревистите равнини се простираха пред тях, оцветени от метличина юка. На изток се издигаше цяла верига от варовикови върхове, тъмнозелени от бор и хвойна. Това беше земя на ярки контрасти. Слънцето бе силно, но пролетният вятър пощипваше. Джейк вдигна яката на коженото си сако с ресни, което облече, за да се предпази от студа.

— Някой ни следва — каза Клер. Джейк се обърна и погледна, накъдето тя сочеше. Едно голямо черно куче тичаше с изплезен език край тях по склона и рунтавата му опашка се люлееше при всяка стъпка.

— То ни следва, спира, когато ние спираме тръгва, когато потегляме отново — каза Клер. Тя гледаше Джейк, който не изглеждаше ни най-малко изненадан от присъствието на Кучето. — Твое ли е?

— Кучето не принадлежи на никого. То си ходи, където си иска и когато си иска.

„Като теб“ — помисли Клер.

— Злобно ли е?

— Никога не е ухапало някого, доколкото знам. Обаче, никога и не допуска някой твърде наблизо.