Читать «Мъртвите не дават показания (или Убийство по полски)» онлайн - страница 25

Замълчах и запалих нова цигара. Никой не се обади. Изпих останалото в чашата кафе и продължих:

— Естествено, след като разкрихме причините за престъпленията, установяването на самоличността на убиеца беше сравнително лесна работа. Той трябваше да бъде някой, когото Водницки е видял за първи път след много години, би трябвало да бъде на подходяща възраст, а Рилски беше човекът, разполагащ с информация за него. Така лесно разбрахме кой е убиецът, но не беше лесно да докажем, че той е извършил престъпленията.

Разбира се, бихме могли да го срещнем с Павел Кочински, но и тогава съществуваше възможността след толкова години той също да не разпознае със сигурност предателя. Очертаваше се продължително, комплицирано следствие, изходът от което не беше напълно еднозначен. За щастие, успяхме да преодолеем тези трудности.

Наближаваше кулминационният миг. Напрежението в стаята беше нараснало до краен предел. Само Квирин беше спокоен. Разположил се удобно в креслото, той чоплеше зъбите си с кибритена клечка.

— Обикновено се казва, че мъртвите не дават показания. Този път обаче стана другояче. Случи се чудо. Карол Водницки ни каза кого е познал и нещо повече — достави ни неопровержимо доказателство, че не е сгрешил.

Водницки е слязъл долу с определена цел. На полицата — показах стената зад себе си — е стояла книга със заглавие „По партизанските пътеки“. Той си спомнил, че на една от снимките, илюстриращи спомените на поручик Жбик, се намира и интересуващото го лице. Тези снимки били направени в отряда няколко дни преди демаскирането на гестаповския агент… Не успял да провери. Докато издърпвал книгата, убиецът го ударил…

Но ние прегледахме старателно и прецизно тази книга — почуках с пръст по книгата пред мен. — Водницки е имал право. На колективната снимка на партизанския отряд се вижда и предателят. Макар че снимката не е много ясна, веднага го познахме. Не се е променил много…

Трясъкът на обърнатия стол се смеси с пронизителния вик на госпожа Флора. Със сила и енергия, каквито трудно бихме могли да предполагаме у толкова дебел човек, Салабурски се втурна към вратата.

Но там го очакваше капрал Лис. В свободното си време Лис тренира джудо в нашия клуб. Така че помощта на Видерко, който също изтича към вратата, се оказа излишна. След десетина секунди белезниците се затвориха около китките на Салабурски.

Сега топ стоеше, без да мърда, е пурпурно, потно лице и дишаше тежко. В очите му имаше омраза и страх. Лудият страх на див звяр, попаднал в капана.

Като се ръководех от принципа, че желязото се кове, докато е горещо, запитах бързо:

— Какво в същност е истинското ви име, господин Салабурски?

Той присви очи, наведе глава и изфъфли:

— Моля ви се… тук има някакво недоразумение… Впрочем аз… — гласът му се пречупи плачливо — аз… не ги убих с предумисъл… Разберете ме, трябваше да направя това, трябваше… Тогава, преди години, бях млад и глупав… не знаех какво върша… Умолявам ви! Повярвайте ми! Те тогава ме принудиха…