Читать «За изкуството да вземаш решение» онлайн - страница 8

Човекът, който беше най-напред, разпери ръце и не трепна, докато конят не се приближи на двадесет метра от него. Но тъй като животното явно нямаше намерение да опре бесния си кариер, храбрецът се отдръпна на бордюра и остана да гледа подире му с явно съжаление, сякаш си казваше: „Добре, щом като си толкова вироглав, няма какво повече да се занимавам с тебе.“

Вторият, който се беше заел да предотвратява катастрофата, като видя какво става, без нито миг да се колебае, кривна в страничната уличка и изчезна. Третият остана на мястото си и когато конят мина покрай него, той му изкрещя нещо. Какво точно, не чух, но не се съмнявам, че му е дал някакъв добър съвет. Конят обаче беше прекалено ьъзбуден, за да го чуе. Първият и третият след това се срещнаха и взеха енергично да обсъждат случилото се. Предполагам, че са се ядосвали на твърдоглавието на подплашените коне изобщо и са се надявали, че никой не е пострадал.

Вече не помня какви други роли съм разигравал в ония дни. Помня само, че една ми навлече големи неприятности — ролята на прям, честен и откровен млад човек, който винаги говори това, което мисли.

В живота си съм срещал само един човек, който не си патеше от това, че изразяваше открито мислите си. Чувал съм го да удря по масата с юмрук и да възкликва:

— Искате да ви лаская, да ви натъпча с куп лъжи? Не, аз не съм такъв, Джим Къмптън не е такъв. Ако искате обаче да чуете истинското ми мнение, ще ви кажа, че дъщеря ви е най-прекрасната пианистка, която съм чувал. Не казвам, че е гениална, но съм слушал и Лист, и Мецлер, и другите знаменитости и от всички предпочитам нея. Ето ви моето мнение. Казвам ви това, което мисля, с риск да ви обидя.

— Колко е приятно да срещнеш човек, който не се страхува да изкаже откровено мислите си — провикват се родителите. — Защо всички не сме така откровени?

Последната роля, с която се залових, ми се струваше много лесна за изпълнение — обичан и уважаван млад човек, чието обаяние се крие в това, че винаги играе сам себе си. Другите се преструват, а той винаги е естествен, непринуден, с една дума, такъв, какъвто си е.

Аз също желаех да бъда такъв, какъвто съм. Тогава обаче възникна въпросът: какъв съм всъщност?

Преди всичко трябваше да реша този въпрос. Но не съм го решил и до днес. Какво съм? Дали не съм почтен джентълмен, крачещ по света със смело сърце и високо вдигната глава, непримирим към всяка низост, враждебен към всяка дребнавост? Дали не съм низък и дребнав човек — точно от онзи вид, който аз, почтеният джентълмен със смелото сърце и високо вдигнатата глава, така много презирам — пълзящ към жалката си цел по нечестни пътища, раболепен пред силата, страхлив пред болката? Дали не съм… Драги ми читателю, мога да ти изброявам още много и много неща, които разкриват какво презряно същество съм аз. Но защо да обезпокоявам чувствителния ти слух? Ти пак няма да ме познаеш. Само ще се ужасиш, като разбереш, че редом с теб на земята съществува такава долна и жалка разновидност на човешкия род. По-добре да не опознавате тази вредна твар, драги господине и госпожо. Защо да обременявам ума ви с излишни знания?