Читать «За изкуството да вземаш решение» онлайн - страница 7

Този образ ми се стори така приветлив и спокоен, че реших да го опитам. Аз, разбира се не можех да бъда немски професор, но можех, както го и направих, да нося косата си дълга въпреки че всички ме съветваха да не я нося дълга, най-вече малките момчета. Помъчих да се сдобия с куцо куче, но не успях. Един едноок търговец в Севън Дайълз, към когото прибягнах като към последна възможност, предложи да ми окуци едно срещу допълнителни пет шилинга, но аз отхвърлих предложението му. Късно една нощ обаче случаят ме срещна на улицата с някакво гладно и измършавяло, без определена порода псе. Не беше куцо, но изглеждаше доста болнаво. И понеже нямах чувството, че отнемам от някого някаква особена ценност, примамих го в къщи и взех да го храня. Изглежда обаче, че съм го прехранил. Накрая то тъй заякна, че не можеше да ми свърши никаква работа. На всичкото отгоре се оказа и с лоши навици, а беше твърде старо, за да го отучвам. И псето стана проклятието на квартала. Основното му занимание се състоеше в това да души кокошките и да задига зайци от витрините на месарниците. За разнообразие понякога душеше котки и плашеше децата, като се мушкаше между краката им и скимтеше. Имаше моменти, в които бях готов аз самият да го окуця, стига да можех да го докопам. Нищо не постигнах с това куче, нищо. Хората, вместо да ме похвалят, че съм спасил живота на едно умиращо от глад животно, ме наричаха глупак и ме предупреждаваха, че ако аз не удавя звяра, те ще го удавят. И това куче напълно провали характера ми — имам пред вид характера, който исках да си създам в онзи период. Как можех да минавам пред хората за младеж със златно сърце, когато ме сварваха насред улицата да замервам с камъни собственото си куче? А единствено камъните успяваха да го достигнат и да го укротят.

Липсата на побягнали коне също ме затрудняваше да се проявя. Конете в нашата околност не бяха коне, дето ще се подплашат и побягнат.

Веднъж, само веднъж ми се представи възможност да се упражня в укротителство. И възможността беше чудесна, защото животното не бягаше бързо. Всъщност съмнявам се дали то самото изобщо знаеше, че е побягнало. По-късно се разбра, че имало навик, след като почака известно време господаря си пред „Роза и корона“, да си изприпка до в къщи само. Когато мина покрай мен, то се движеше едва със седем мили в час, а поводите му се влачеха сгодно край него. Тъкмо случай за начеващ укротител и аз се приготвих. В критичния момент обаче двама досадни полицаи ме изблъскаха настрани и те спряха коня.

После се оказа, че не е имало за какво да съжалявам. Щял съм да спася само един плешив и много пиян търговски пътник, който ругаел отвратително и замерял тълпата с празни кутии за мъжки яки.

Веднъж от прозореца си гледах как трима мъже искаха да спрат един побягнал кон. Тримата застанаха спокойно на средата на пътя и зачакаха. Бяха доста далеч от мене, за да мога да видя лицата им, но поведението им говореше, че са готови на героизъм, дори на смърт.