Читать «Синдикатът на престъпниците» онлайн - страница 173

Туркъс прекъсна своя „началник“.

— Нека не му оставяме време да размисли и да промени решението си — молеше той.

Докато под силна охрана Рози Релис пътуваше към къщи, за да бъде поставена под домашен арест, Туркъс се качи в колата си, пресече Ист Ривър и пристигна в нюйоркския затвор „На гробовете“, за да измъкне Релис.

Но е Разпети петък, необходимо е разрешение от съдия, член на Върховния съд на щата Ню Йорк. Малко след 9 със скъпоценното разрешение в ръка Туркъс, съпроводен от двама детективи, успява най-накрая да закара Релис в Бруклин.

Убиецът не беше нито разтревожен, нито смутен. Той дори демонстративно се подсмихваше и изглеждаше абсолютно уверен в себе си. Очевидно беше, че неговото решение не беше породено от страх или отчаяние, явно беше резултат на хладнокръвно направени сметки.

О’Дуайър и Туркъс скоро ще забележат това. С влизането Релис повежда играта.

— Вие не можете да докажете нищо срещу мен — атакува той и лениво се отпуска върху дървения стол, част от бедното обзавеждане на кабинета на окръжния прокурор.

— В това точно се лъжеш, Ейб!… — отвръща язвително Туркъс.

Другият повдига рамене със състрадателна усмивка.

— Вие разчитате само на един човек, за когото всички знаят, че е луд, и на двама невзрачни типа, но нямате и помен от веществено доказателство, което да е в състояние да убеди съдебните заседатели.

Това беше вярно. Релис знаеше, че член 399 на Наказателния кодекс на щата Ню Йорк гласеше: „Нито една присъда не може да бъде издадена единствено в резултат на свидетелските показания на съучастник в престъпление, освен ако не е подкрепено с други доказателства или от други свидетели, които да доказват категорично участието на обвиняемия в подготовката на споменатото престъпление.“

В съдебната практика този член се тълкуваше така буквално и в толкова тесен смисъл, че Ейб Релис и Сам Голдстейн можеха да се обвиняват взаимно в извършването на десет убийства и всички техни съучастници да потвърдят, но въпреки това те щяха да бъдат освободени, ако няма никакво солидно веществено доказателство или свидетелско показание, което да потвърди казаното от тях.

Както повечето печени затворници, Релис познаваше закона. Тържествуващ и закачлив, той посочи с пръст О’Дуайър.

— Още утре аз ще Ви направя най-известния човек в страната — обещаваше той. — Аз съм в състояние да възпламеня бомба, която да преобърне историята на правосъдието. Истината за стотици престъпления! От нея ще се развълнува целият американски народ. Но преди това се налага да си поговорим насаме. — О’Дуайър накара Туркъс и полицаите да излязат и остана сам с гангстера, който, изглежда, предварително се наслаждаваше на тържеството си. Малко по-късно, с угрижен вид, прокурорът се срещна със своя заместник.

— Този негодник предлага умопомрачаваща сделка. Трябва ли да преговаряме?

— Това вероятно е единствената ни възможност да изпратим на стола дузина убийци. Само той може да го предостави конкретни данни — призна Туркъс.

О’Дуайър се замисли за момент.

Странна личност бе този О’Дуайър. Той беше амбициозен, неукротим кариерист. За да успее, беше избрал пътя, следван от много американски политици, решени да си създадат име: закона. Той щеше да стане генерален прокурор на Бруклин в листата на демократите, всемогъщи тогава в щата Ню Йорк.