Читать «Синдикатът на престъпниците» онлайн - страница 155

Някъде през 1933 г. започват истинските неприятности за Лепке и Гурах, а заедно с тях за още 158 гангстери. Те са обвинени в нарушение на закона „против тръстовете“. Осъдени са на една година затвор и глоба от хиляда долара всеки. Федералният съдия Джон Нокс съжалява за тази присъда: „Това е само леко пляскане през ръцете, но е максимумът, който можех да им дам.“

С типичното за всеки от тях нахалство двамата побратими намираха присъдата за твърде солена. Две седмици по-късно, без да плащат никакъв залог, те бяха освободени. При разглеждане на делото съдията Мартин Ментън, за когото беше всеизвестно, че се е продал на гангстерите и е приятел на Франк Костело, анулира първата присъда и я замени с условна.

Това, което доведе до краха на Лепке, е невъобразимото разрастване на неговата криминална империя и фактът, че не беше пряко направляван от Лучиано. Изнудванията му бяха толкова много, толкова сложни, толкова преуспяващи, че той не бе в състояние да ги контролира лично. Лошо подпомаган, той се вижда принуден да убива собственоръчно амбициозните лейтенанти, които искат, а и са в състояние да го изместят, вечното връщане към закона на джунглата. Имаше големи липси, по-конкретно в горящия вече сектор на наркотиците. Той командуваше една прекалено голяма армия от убийци и изнудвачи. По-дръзките тихомълком работеха за своя сметка. За да държи в ръцете си безбройните синдикати на своя тръст, Лепке трябваше да увеличи броя на заплахите, убийствата и изнудванията. Дауей с ореола на успеха с Лучиано и Шулц в края на краищата го обяви за обществен враг N1. В същото време двамата с Шапиро попадат под ударите на федералните закони. Бюрото за борба с наркотиците намира доказателства, че са вложени 10 милиона долара в покупката на заловена пратка наркотици.

Лепке се чувствуваше сгащен. Телефонът му се подслушваше. Следяха го. Той не можеше да се среща със своите лейтенанти никъде другаде, освен в холовете на хотелите, гарите, автобусните спирки, след като се отърве от преследвачите. Скоро нещата стигнаха дотам, че комбини за милиони долари се обсъждаха в клозетите на долнопробни кръчми или в коридорите на метрото.

Хванат изкъсо, Лепке не поема никакъв риск. Той заповядва систематични екзекуции на всички хора, които Дауей иска да разпита, дори и на тези, които нямат какво да кажат! Предпазливостта никога не е излишна. Достатъчно е да извикат някого в канцелариите на Дауей и той трябваше да се счита за труп. Цялата корпорация на убийците стоеше с пръст на спусъка и му се подчиняваше безпрекословно. „Дауей и неговият екип си изгубиха както ума, така и свидетелите“ — се провикна Уолтър Уинчел.

В средата на лятото натискът стана неудържим. Лепке признава на своя лейтенант Пол Бергер: „Нямам вече нерви… Виждам ченгета навсякъде… Подпалиха ми се табаните… Изчезвам.“

Всъщност той не напуска Ню Йорк. По заповед на Лучиано Анастасия го настанява в луксозен апартамент, натъпкан от майстори още по времето на сухия режим с най-различни „неща“: чекмеджета с тройни дъна, плъзгащи се библиотеки с възможност да се спи в удобен диван между две вътрешни стени с вентилация и т. н. Скривалището се намира точно над един невзрачен дансинг на Ориенталския площад. В това скривалище Бухалтер ще живее две години, без никой да подозира присъствието му там. С всеки изминал ден неговата предпазливост се изостря, уплахата се засилва, жаждата му за мъст добива маниакални размери. Връщайки се към миналото си, той открива имена и ги записва. Дузини нещастници, които смътно си спомняха за него, щяха да паднат под ударите на „двойното А“ (Албърт Анастасия) или по-често под ударите на Луис Капоне (той няма нищо общо с фамилията на Ал Капоне), един от шефовете на „Мърдър Инкорпорейтид“, или още под ударите на Ейб Релис, за когото се говореше толкова много, почти колкото той самият щеше да говори, а както ще видим, това значи много… Лепке излизаше често от своето странно убежище, за да повдигне духа на своите хора и да контролира определени дейности. Истинска лудост, тъй като, ругани от Дауей и Валънтайн, нюйоркските полицаи увеличиха патрулите, разследванията и здраво разтърсиха информаторите. Не се добраха до никакви сведения, толкова голям бе страхът, наложен от хората на Лепке, извършители на серия убийства. Хувър го преследваше с хората на ФБР, ръководейки лично определени операции „анти Лепке“. Повече от 100 хиляди афиши, обещаващи най-напред 25 хиляди долара за неговото предаване жив или мъртъв (по-късно сумата постепенно ще нарасне до 100 хиляди), бяха разлепени по целия щат Ню Йорк. Върху стените се виждаше само главата на Лепке, но не го намираха никъде.