Читать «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война» онлайн - страница 34

На леглото край вратата умираше един туберкулозен, завит в чаршаф, намокрен в студена вода.

— Това е вече третият тази седмица — отбеляза съседът отдясно, — а на тебе какво ти липсва?

— Аз имам ревматизъм — отговори Швейк.

Това бе последвано от сърдечния смях на околните. Смееше се дори и умиращият, който симулираше туберкулоза.

— Намерил си и ти от какво да се оплакваш — сериозно се обърна към Швейк един дебел мъж. — Тук ревматизмът не важи. Тук смятат, че няма голяма разлика между ревматизма и мазолите на краката; аз съм малокръвен, половината стомах ми е изрязан, липсват ми пет ребра и все пак никой ми не вярва. Тук имаше дори един глухоням. Две седмици най-редовно през половин час го завиваха в мокри, чаршафи, всеки ден му правеха клизми и му помпаха стомаха. Всички санитари бяха вече повярвали, че е победил и ще си иде в къщи, но не щеш ли, в последния момент докторът му предписа нещо за повръщане. Човекът просто се скъса от повръщане и тогава се обезсърчи.

„Не мога — казва — да се правя повече на глухоням. Говорът и слухът ми се възвърнаха.“

Всички болни го убеждаваха да не се погубва, но той твърдо държеше на своето, че чува и говори като останалите. Така и доложи на сутринта, когато мина визитацията.

— Той се държа доста дълго — отбеляза един мъж, който искаше да убеди лекарите, че единият му крак е по-къс от другия с цял дециметър, — не като оня, дето се преструваше на парализиран. На него му бяха достатъчни три хинина, една клизма и един ден пост и си призна. Преди да стигне до помпане на стомаха, от парализата му не бе останала и следа. Най-дълго време се държа един, когото беше ухапало бясно куче. Той хапеше, виеше и, което си е право, право си е, вършеше го знаменито, но никога не му се удаваше да изкара пяна на устата си. Помагахме му както можехме. Колко пъти сме го гъделичкали по цял час преди визитацията, докато не посинее цял и не започне да се гърчи в конвулсии, но пяна на устата му не се появяваше и не можа да се появи и докрая. Това беше ужасно. Много ни беше мъчно за него, когато го видяхме една сутрин да капитулира. През време на визитацията той се изправи като свещ край леглото си, изкозирува и каза: „Господин докторе, моля разрешение да доложа. Изглежда, че кучето, което ме ухапа, не е било бясно.“ Главният лекар го погледна така особено, че ухапаният се разтрепера и продължи: „Съвсем не, господин докторе. Никакво куче не ме е хапало, аз сам си ухапах ръката.“ След това признание го съдиха за самонараняване с цел отклонение от фронта.

— Всички болести — каза дебелият симулант, — при които е необходима пяна на устата, са много трудни за симулиране. Вземете например епилепсията. Имаше тук и един епилептик, той казваше, че припадъците за него са играчка. Правеше ги, когато му скимнеше, по десет пъти на ден. Гърчеше се в конвулсии, стискаше юмруци, пулеше очи, малко оставаше да изскочат от орбитите, мяташе се по земята, плезеше език, с една дума, ви казвам, великолепна, първокласна епилепсия, една искрена такава. Но изведнъж по тялото му се появиха циреи, два на врата, два на гърба и те туриха край на епилепсията. Той не можеше да си мръдне главата, нито да лежи, нито да седи, та камо ли да се гърчи и мята по пода. Получи температура и през време на една визитация избълнува всичко за себе си. Хубава комедия ни изигра той тогава със своите циреи. Оставиха го заради тях да лежи с нас още три дни и го подложиха на друга диета: сутрин кафе с кифла, на обед супа, кнедли със сос, вечер каша или супа, а ние през това време трябваше да преглъщаме с гладни и изпомпани стомаси и да гледаме при пълна диета как лапа, чешита му с чешит, как мляска, пъшка и се оригва от ситост. Това сломи волята на трима от нас, които симулираха порок на сърцето, и те си признаха.