Читать «Далече от изумрудения остров» онлайн - страница 5

Джеймс Ван Пелт

Опитвайки се да заспи, тя си мислеше за компютъра. Създаден с огромен резервен запас интелект, който пронизваше целия космолет, той беше способен да взема самостоятелни решения, да контролира всички системи и да ръководи миниатюрните роботи с многоцелево назначение, които да сноват по проходите като трудолюбиви мишки. Какво прави компютърът, докато членовете на ремонтните бригади спят? Защо собствените й изчисления не съответствуват на цифрите, дадени от компютъра? И най тревожният въпрос: по какъв начин пластмасата, която им спаси живота, се оказа в цепнатината, която не бе открита от роботите?

След няколко часово мятане от хълбок на хълбок, в търсене на удобното положение, тя потъна в полубезсъзнателно състояние, като вече не отличаваше корабния шум от ударите на кръвта в собствените си уши. Тя започна лениво да си спомня за своя отдавнашен любовник, умрял на Земята преди почти три хиляди години. Беше го избрала, защото той беше лика-прилика на Уйлям Бътлър Йетс — с продълговато лице, скрито от тъмни очила с телени рамки. Делани го помоли да й почете стихове. Потъвайки в съня, тя слушаше гласа му и й се струваше, че той наистина е Уйлям Бътлър Йетс и седи на камък край пътеката, която води към плоския връх на Белбълбин. Не, не старият Йетс, написал „Второто пришествие“ с неговия пророчески „безобразен звяр“, който тича в тръст към Витлеем за кощунствено раждане — безобразеният звяр-мутант, който ги принуди да строят космолети-ковчези и да ги отправят в небето с надеждата, че не всичко човешко е обречено на гибел. Не, не той, а младият човек на двайсет и пет години — този, който подбираше ирландските народни предания и мечтаеше да построи в Инисфри дом от не изпечени тухли, където ще може да живее всред бръмчаща от пчели горска поляна.

Йетс държеше в едната си ръка бастун, а на коленете му се намираше разтворена книга.

— Какво търсиш, ти, момиче, в това утро с небивала красота?

Но преди тя да успее да му отвърне, задуха вятър и Йетс изчезна във вихъра му. Някой се изсмя зад гърба й. Тя се обърна: дългата пътека, която водеше надолу, към долината, беше пустинна, но около нея стърчаха много естествено заоблени варовикови камъни, зад които можеше да се крие неизвестното същество. Тя с трепет помисли, че тук могат да обитават гномове или сидове — вълшебният народ на хълмовете, но веднага си спомни, че не всички от сидовете са добри. Съществуваха много разкази за бебета, откраднати от люлките им, където на тяхно място поставяха камък или за пътници, безследно изчезнали по пътеката, която са смятали за безопасна. Царството на тези низши духове бе могло да таи гибел, а обитателите му да стават жестоки.