Читать «Мъртъв» онлайн - страница 19

Един старец седеше на рецептурата в голямото антре на хотела. Запали свещ и тръгна след тях по стълбите. Последваха го в тишина, краката им се губеха в килима. Тя изкачваше бавно стъпалата, държеше главата си изправена, раменете й трепереха от умора, полата й се поклащаше леко. Той можеше да я хване, да я хване в прегръдката си и да я задържи, щеше да я стисне, да я притисне до себе си, да й покаже, че я желае диво. Портиерът поспря, за да задържи пламъкът на свещта. Те спряха зад него. Габриел можеше да чуе как падат капките разтопен восък по пода и тупкането на собственото си сърце.

Заведе ги по коридора и отвори вратата. После остави свещта на масата и попита, кога да ги събуди на сутринта.

— В осем! — каза Габриел.

Портиерът посочи копчето на електрическата крушка и започна да мъмри нещо в извинение. Габриел го сряза:

— Не се нуждаем от светлина. Има достатъчно от улиците. И можете, — посочи свещта. — да махнете тази антика от тук, като добро момче!

Портиерът беше изненадан. Измърмори нещо за лека нощ и излезе. Габриел заключи.

Светлината откъм прозореца стигаше до вратата. Той погледна към улицата, в опит да поутихне малко емоцията му. После се обърна. Беше си махнала шапката и палтото и стоеше пред огледалото, разкопчавайки корсажа си. Габриел постоя малко, наблюдавайки я и каза:

— Грета!

Тя се обърна и тръгна бавно към него. Лицето й беше толкова сериозно и изтощено, че Габриел не можа да каже ни дума. Не, не беше момента, все още не беше.

— Изглеждаш уморена! — каза той.

— Малко! — каза тя.

— Не се чувстваш болна, нали?

— Не, просто уморена…

Тя застана до прозореца и се загледа през него. Габриел изчака малко и после усети преградата между тях. Каза рязко:

— И между другото, Грета…

— Какво?

— Познаваш ли онзи нещастник Мейлинс?

— Да! И какво за него?

— Бедният човечец, все пак е свястно хлапе, — продължи Габриел, някак фалшиво. — Върна ми оная лира, която му бях дал назаем. Не го очаквах! Колко жалко, че не може да се освободи от оня ужасен Браун, не е лошо момче, наистина!

Потрепери от ярост. Защо му изглеждаше толкова далечна? Не знаеше, как да започне. Имаше ли нещо, което да я тревожи? Ако само се обърнеше към него, ако само се приближеше до него! Да я вземе така би било брутално! Не, първо трябва да види плам в очите й. Искаше да бъде господар на мислите й.

— Кога му даде лирата? — след кратка пауза, попита тя.

Въздържа се да прати по дяволите и Мейлинс и лирата му. Искаше да чуе душата му, да почувства тялото й под своето, да я обладае! Но каза: