Читать «Мъртъв» онлайн - страница 17

— О, — извика Мери Джейн. — Това е Бартел Д’Арчи, не пя цялата нощ! Но ще го накарам да ни изпее нещо, преди да си тръгне!

— Хайде, Мери Джейн! — каза Кейт.

Мери Джейн изтича по стълбите, но още преди да се качи песента спря и пианото бе затворено.

— О, колко жалко! Грета, Мистър Д’Арчи при теб ли е?

Габриел чу как жена му казва Да и я видя да се приближава към тях, на три стъпала зад нея се появиха Д’Арчи и О’Калаган.

— О, Мистър Д’Арчи, как не ви е срам! — извика след него Мери Джейн. — Да спрете да пеете, точно когато всички Ви слушахме!

— Бях с него цялата вечер, а също и Мис Конрой. — каза Мис О’Калаган. — А той ни каза, че имал ужасна хрема и не можел да пее.

— О, Мистър Д’Арчи, как не ви е срам да лъжете така! — каза Леля Кейт.

— Не виждате ли, че гласът ми е по-дрезгав от гарванов! — каза сърдито Д’Арчи.

Слезе ядосано на партера и си сложи палтото. Останалите объркани от грубостта му, не казаха нищо. Леля Кейт присви вежди. Мистър Д’Арчи прочисти гърлото си и се изкашля.

— От времето е! — след пауза, каза Леля Джулия.

— Да, всички са с хрема, всички! — каза Леля Кейт.

— Казват, че не е валяло така от трийсет години, във вестника четох, че обстановката била същата в цяла Ирландия. — додаде Мери Джейн.

— Обожавам да гледам снега! — каза Джулия.

— И аз. — каза Мис О’Калаган. — Коледа без сняг не е Коледа!

— Горкият Мистър Д’Арчи мрази снега! — засмя се Леля Кейт.

Мистър Д’Арчи, целият обвит с балтона и шала си, се появи на вратата и с прегракнал глас започна да разказва историята на настинката си. Всички единодушно го посъветваха да внимава за гърлото си на този нощен вятър. Габриел забеляза, че жена му не се включва в разговора. Стоеше права на светлината на мръсния полилей, косата й светеше с бронзов оттенък, същият, който бе забелязал на светлината на огъня, преди няколко дни. Най-сетне се обърна към тях. По лицето й се беше появила червенина, а очите й — светеха.

— Мистър Д’Арчи, — попита тя. — какво е името на песента, която пеехте?

— Май беше „Любимата на Огрим“, но не мога да си спомня с точност. Защо? Нима я знаете? — попита Д’Арчи.

— Любимата на Огрим! — повтори тя.

— Прекрасна е! Съжалявам, че нямате глас тази вечер! — каза Мери Джейн.

— Мери Джейн, стига си ядосвала Мистър Д’Арчи! — каза Кейт. — Не желая!

Виждайки че смятат да тръгват, тя ги изпрати на вратата и пожела на всички лека нощ.

— Лека нощ, Лельо Кейт и благодарим за прекрасната вечер!

— Лека нощ, Габриел! Лека нощ Грета!

— Лека нощ, Лельо Кейт, благодаря за всичко. Лека, Лельо Джулия!

— О, лека, Грета! Не те виждам!

— Лека нощ Д’Арчи, лека, Мис О’Калаган!

— Лека нощ, Мис Моркан!

— Лека, отново!

— Лека нощ на всички! И се пазете!

— Лека, лека!

Все още беше тъмно навън. Притъпена бледа жълта светлина се промъкваше по покривите на къщите и по реката, а небето като че ли се спускаше над главите им. Снегът хрущеше под обувките и образуваше шапки над покривите, над парапетите на кея и по железопътната линия. Уличните лампи все още светеха, а реката и Съдебните палати се издигаха към небето.