Читать «Мъртъв» онлайн - страница 20

— О, на Коледа, когато отвори онази будка за картички на улица Хенри.

Беше разтреперан от желание и гняв и не чу кога бе застанала до него. Стоеше изправена и го гледаше странно. После изведнъж застана на пръсти, прегърна го през раменете и го целуна.

— Ти си много щедър човек, Габриел!

Габриел потрепери от щастие и от желание, вплете ръцете си в косите й и бавно започна да ги реше назад, милваше косата й. Когато ги миеше те блестяха и ставаха меки. Сърцето му биеше от щастие. Беше си пожелал да дойде сама. Може би беше предал мислите си, тя ги беше чула. Вероятно беше почувствала огромното му желание. И сега, когато толкова лесно беше паднала в прегръдките му се чудеше, защо е толкова различна.

Стоеше, държейки косата й в шепите си. После обхвана тялото й с една ръка и й каза тихо:

— Грета, мила, за какво си мислиш?

Тя не отговори, а просто се отпусна в прегръдката му.

— Кажи ми, за какво мислиш, Грета? Мисля, че знам какъв е проблема. Знам ли?

Не каза нищо в началото. После заплака:

— Мисля за онази стара песен — „Любимата на Огрим“!

Тя се измъкна от прегръдката му, седна на леглото и скри лице в ръцете си. Габриел постоя още малко учуден и после я последва. Докато прекосяваше до огледалото се видя в цял ръст, челото си, добре оформеното тяло, изражението на лицето си, от което винаги се е изненадвал в огледалото, рамките на очилата. Спря на няколко стъпки от нея и попита:

— И какво за песента? Разтрои ли те?

Тя махна дланите от очите си и избърса сълзите си с ръка, като дете.

— Защо, Грета? — попита той.

— Мисля си за един човек, преди много много години, той обичаше да я пее!

— И кой е този човек?

— Познавах го от Гелуей, докато живеех при баба!

Габриел се засмя. Усети как тъп гняв изникна в подсъзнанието му, по вените му потече страст.

— Някой, в който си била влюбена?

— Едно момче, казваше се Майкъл Фъри, той я пееше, обичаше да я пее. Беше толкова деликатен.

Габриел замълча. Не искаше тя да разбира, че той е заинтригуван от онова момче.

— Виждам го толкова ясно! — каза тя, след малко. — Какви очи имаше, големи, тъмни… И какво чувство в тях… изражение.

— О, била си влюбена тогава?

— Обичай да се разхождам с него.

Една мисъл пробяга в главата на Габриел.

— Вероятно за това искаш да отидеш там с оная Айвърс? — попита студено той. Тя го изгледа изненадано и каза:

— За какво? — Почувства се неловко пред погледа й. Повдигна рамене и каза:

— Знам ли? За да го видиш, предполагам? Тя погледна зад него през прозореца. После замълча.

— Той е мъртъв! — каза тя след дълга пауза. — Умря на седемнайсет. Не е ли ужасно да умреш толкова млад?

— Какъв беше той? — попита иронично Габриел.

— Работеше в завода за газ. — каза тя.

Габриел се почувства унижен от собствената си ирония и от пробуждането на духа на мъртвеца, момчето от завода. Докато той си бе спомнял миговете от съвместният им живот, изпълнени с нежност, радост, желание, тя го бе сравнявала наум с друг, бе мислила за друг. Почувства се ужасно нелепо, беше играл като маминото синче на лелите си, като нервен сантименталист, идеализирайки собствените си клоунски страсти, жалкият малоумник, чиито образ бе видял в огледалото. Инстинктивно се обърна с лице към светлината, за да не види тя срамът, който се изписа на челото му. Опита се да запази тон на студена арогантност, но гласът му стана смирен и индиферентен.