Читать «Удряй където боли» онлайн - страница 7

Хоръс Аклънд седеше зад него. Когато влязох и затворих вратата, той стана. Беше дебел, нисък и плешив, добродушен на вид, но в бдителните му кафяви очи нямаше следа от добродушие. Погледът му би могъл да се сравни с лазерен лъч. Посочи ми един стол.

— Мисис Торсън ме предупреди, че ще дойдете мистър Уолъс — каза той с неочаквано гърлен глас. — Предполагам, че искате да ми зададете някои въпроси.

Седнах в удобното кресло срещу него, а той се отпусна назад.

— Ще ми кажете ли мнението си за дъщерята на мисис Торсън? Майка й ми каза, че е със забавено развитие. Какво мислите вие?

— Честно да ви кажа, не знам. Може би вече е надмогнала недъга си — Аклънд замълча за миг и продължи: — Наистина, тя изглежда съвсем нормална, но аз я виждам само за няколко минути, когато получава парите си. Облича се странно, но и много други млади хора правят така. Не бих се ангажирал с преценка.

— Доколкото разбрах, на нейно име има банкова сметка, но тя има право да тегли само лихвите, което означава петнадесет хиляди на месец. Какво ще стане с тези нари, в случай, че умре?

Веждите му се вдигнаха.

— Тя е само на двадесет и четири, мистър Уолъс.

— Човек може да умре на всякаква възраст, мистър Аклънд.

— Ако Анджела умре, тази сметка ще бъде закрита и авоарите по нея ще бъдат прехвърлени към състоянието на семейството.

— Колко пари притежава то?

— Мистър Торсън беше един от най-богатите хора в света. Не е възможно да ви кажа точно колко пари е имал.

— Богатството му е наследила мисис Торсън, а ако дъщеря й умре, ще получи и нейните пари, така ли е?

— Да. Мистър Торсън няма други наследници.

— Има и един син.

Аклънд направи гримаса.

— Да, Терънс Торсън, но той беше лишен от наследство, когато напусна дома си преди две години. Няма никакви права.

— Значи само това са наследниците?

Аклънд се размърда, сякаш въпросите ми започваха да го отегчават.

— В завещанието имаше и няколко изрично посочени лица. Например Смедли, камериерът, получи пет хиляди долара, веднага след смъртта на мистър Торсън.

— Мистър Аклънд, смятате ли, че тази сума от десет хиляди долара месечно дава основание да се мисли за шантаж?

Аклънд съедини върховете на пръстите си. Изведнъж доби вид на епископ.

— Мистър Уолъс, занимавам се с банково дело от тридесет и пет години. Мис Торсън е на двадесет и четири и си мисля, че е в състояние да отговаря за постъпките си. Тя има право да се разпорежда с парите си както намери за добре. Но Хенри Торсън и аз бяхме много добри приятели и се доверявахме един на друг. Обещах му, че ако нещо се случи с него, ще следя какво прави Анджела с наследството си. С мисис Торсън също сме добри приятели. Тя разчита на съветите ми по финансовите въпроси, а и на помощта ми при всеки проблем, който би могъл да възникне. Ако тези особени обстоятелства не бяха налице, не бих й казал, че дъщеря й тегли такива суми. Признавам, известно време се колебах, защото не смятах, че е съвсем етично да я уведомявам. Изчаках цели десет месеца, но Анджела не престана и реших, че като стар приятел съм длъжен да уведомя мисис Торсън. Според мен не е изключено дъщеря й да е станала жертва на шантаж и смятам, че тази възможност трябва да се проучи.