Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 89

— Разбира се. Ей там, в онова бюро са.

Не можа да се въздържи, въпреки усилията. Лицето му светна, очите заискряха, той се захили.

— Петстотин лири! — възкликна, потърквайки големите си, отвратителни ръце. — Не мога да повярвам!

— Седни долу! — казах, като затворих вратата. — Още не си ги получил, така че успокой топката.

Усмивката му застина, но се насили да я задържи върху лицето си и ме погледна плахо.

— Но нали си решил, скъпи? — попита. — Постъпваш разумно, нали?

— А как ще съм сигурен, че като вземеш парите, няма да се върнеш за още? — запалих си една цигара.

— Моля те, не говори така — дяволито ме погледна. — Уверих те, че не процедирам така. Харесва ми да мисля, че съм честен изнудвач. Може да ти прозвучи абсурдно, но си имам принципи. Играя честно и се придържам към правилата.

— Не бих ти се доверил. Сядай долу! Искам да поговорим.

Той се поколеба, но настани гнусното си тяло в креслото.

— Бих желал да не си толкова мнителен, бейби — изплака той и се намуси. — Моите условия са ясни. Ти ми даваш петстотин лири, аз си мълча и ти напускаш страната. Става толкова просто, нали? Не мога да ти причиня нищо лошо, ако ти не си тук.

— Още не съм заминал — казах. — Нищо не ти пречи да ме прецакаш на два пъти, докато чакам да отпътувам, нали така?

— Но аз не бих направил подобно нещо — запротестира Коул. — Не е в стила ми да съм подъл.

— Напомни ми да поплача на тия сантиментални приказки някой път. Я си представи, че Коридън те притисне? Как ще разбера, че не си му казал, че не Нета, а сестра й е умряла?

— Не ставай глупав, бейби — отвърна той. — Нали ако кажа това на Коридън, ще си навлека неприятности?

— Сестра й умря, нали?

Той премига:

— Разбира се.

— Откъде знаеш? Виждал ли си някога сестра й?

— Разбира се — повтори той, попипа се за носа и се втренчи замислено в мен.

— А защо каза, че е била Нета?

— Не смятам, че трябва да се задълбочаваме в това, бейби — размърда се неудобно. — Имам си причини.

— Колко ти плаща Питър Френч, за да мълчиш? — изстрелях въпроса.

За миг се втрещи, след това се захили.

— Май не пропускаш много. На този въпрос не мога да ти отговоря. Ще наруша дадена дума.

— Добре — свих рамена. — Нека се върнем на темата. Искаш от мен петстотин лири или в противен случай ще дадеш на Коридън лъжливи факти, за да ме натопиш в две убийства, така ли е?

— Да, това е идеята — каза със самодоволна усмивка. — Но се съмнявам, че можем да го напишем някъде. Но между нас двамата, да, това е идеята.

Кимнах, доволен.

— Можеш да вземеш парите. И господ да ти е на помощ, ако се опиташ да ме преметнеш. Ще те намеря и ще те направя на пихтия.

— Имаш думата ми — каза с патетично достойнство. — Тя е достатъчна. Ти си американец, и естествено, не можеш да разбереш, че с думата си англичанинът залага собственият си живот.

— Я се разкарай с това високомерие, ти дебела въшко! — изкрещях.

Повдигаше ми се.

— Не мислиш ли, че загубихме доста време? — поклати той глава. — Къде са парите?

Отидох до бюрото, отворих го и извадих едната пачка, която преди бях решил да дам на Нета. Хвърлих я в скута му.