Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 39

— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.

— Да, каза ми.

— Е, какво мислиш да правиш сега?

— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.

— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.

Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.

— Не ми трябват толкова много, Ръсти.

— Вземай ги и си затваряй устата.

— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.

Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.

— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.

— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…

— Остави това! Хайде, да тръгваме.

И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.

Кери чакаше във фоайето.

— Прибирам се у дома, Кери. — казах аз.

Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.

— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.

Тя пое само едната банкнота.

— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.

— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.

Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.

— Желая ви щастие, мистър Джеф.

Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.

II

Минаха някъде около десетина минути и аз наруших мълчанието:

— Може да ти изглежда смешно, Ръсти, но сега в ума ми е само как ще се прибера в къщи. Вече си научих урока. Ако успея да се отърва от тоя хаос, ще си продължа образованието. До гуша ми дойде тоя начин на живот, ще ми държи влага, докато съм жив.

Ръсти изгрухтя.

— Крайно време беше.

— Чувал си я да пее. Такива гласове като нейния са един на милион. Ако не беше наркоманка…

— Ако не беше наркоманка, ти никога нямаше да я срещнеш. Това е. И се моли повече да не се изпречва на пътя ти.

— Така е. Надявам се никога повече да не я видя.

Стигнахме Сан Франсиско към три часа сутринта. Ръсти паркира до гарата, и докато чаках в колата, отиде да провери за разписанието на влаковете.

Върна се разтревожен.

— Има влак за Холанд Сити веднага след осем; в осем и десет. — каза той. — До касата стърчат две ченгета. Може и да не търсят теб, но са там. Ще ги заобиколим. Купих ти билет.

Взех билета и го пъхнах в портфейла си.

— Благодаря ти. Можеш да си тръгваш вече, Ръсти. Ще отида в някое кафе да изчакам до сутринта. Ще ти върна парите. Ти си ми истински приятел.

— Прибираш се в къщи и сядаш да учиш. Не искам да ми връщаш парите. Отсега нататък стой далеч от Лос Анджелис. Сядай си здраво на задника и учи и после работи, така ще ми върнеш дълга си.

Седяхме един до друг в колата, пушехме, задрямвахме, и пак разговаряхме, а часовете лениво течаха.

Малко след седем Ръсти каза:

— Имаме време за едно кафе, и после можеш да тръгваш.