Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 34

Профучаха бързи и тежки стъпки. Мъже крещяха едни на други. Някой изсвири с всичка сила с полицейска свирка и звукът задра оголените ми нерви.

— Давай!

Ако не беше тя, никога нямаше да мога да се измъкна от това място. Беше ужасяващо спокойна и в пълно самообладание. Тя ме поведе по тъмните алеи. Знаеше кога беше безопасно да пресичаме и кога не.

Тичахме задъхано покрай безкрайните здания и просторните павилиони и свирките и гласовете постепенно заглъхваха в мрачината, и накрая спряхме, дишащи на пресекулки, в сянката на едно сграда.

Не се чуваше нищо, с изключение на виещите сирени.

— Трябва да се измъкнем оттук, преди да са дошли ченгетата — каза Рима.

— Ти го уби!

— О, стига! В дъното на алеята можем да се прехвърлим през оградата.

Стигнахме до една десетфутова стена. Спряхме под нея и я огледахме.

— Помогни ми да се кача.

Взех стъпалото й в двете си ръце и я повдигнах. Тя прехвърли единия си крак през стената, приведе се и се взря надолу в мрака.

— Всичко е наред. Можеш ли да се качиш?

Отстъпих малко назад, засилих се, подскочих и се залових за върха на стената. Останах за секунда така, после се набрах и се качих. Скочихме и двамата и се търколихме на някакъв черен път, който обикаляше територията на студиото.

Закрачихме бързо към главния път. От страни бяха паркирани множество коли, собственост на веселящите се в нощния клуб от другата страна на пътя.

— Най-много след пет минути трябва да има автобус — каза Рима.

Чухме воя на приближаващи се сирени.

Рима ме сграбчи за рамото и ме блъсна към един Скайлайнер Форд.

— Влизай бързо вътре!

Плъзнах се в него и тя ме последва.

Едва успя да затвори вратите и две полицейски коли профучаха покрай нас към главния вход на студиото.

— Ще изчакаме тук — каза Рима. — Ще има още. Не трябва да ни видят на улицата.

В това имаше смисъл, макар че инстинктът ми казваше да не спирам.

— Лари! — изрече Рима с отвращение в гласа. — Трябваше да се досетя, че ще обърка всичко. Изглежда, че в края на работния ден карат парите в банката или ги слагат в сейф.

— Не разбираш ли, че ти уби човек? — запитах я аз. — Ще ни засилят и двамата в газовата камера. Откачена мръсна кучка! Иска ми се никога да не те бях срещал!

— Това беше законна самоотбрана — заспори разгорещено тя. — Нямах друг изход!

— Дрън-дрън! Ти го застреля абсолютно хладнокръвно! С два куршума!

— Щях да бъда глупачка, ако го оставех той да ме застреля, нали? Той имаше пистолет в ръката! Това беше законна самоотбрана!

— Това беше убийство!

— О, стига вече!

— До гуша ми дойде от теб. Докато съм жив не искам повече да те виждам!

— Ти си откачен! Та ти искаше парите повече от мен! Искаше да направиш пари с мен! И сега, когато нещата се обърнаха …

— Убийството на човек ли наричаш „обръщане на нещата“?

— О, замълчи най-сетне!

Замълчах. Ръцете ми стискаха с всичка сила кормилото. Паниката ме беше сграбчила. Повтарях си, че трябва да съм бил не с разсъдъка си, за да се забъркам с нея. Само да успеех да се измъкна и си отивах у дома да залягам над учебниците си. До края на живота си нямаше да се забъркам в подобно нещо.