Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 29

— Трябват ми, но не чак дотолкова.

Тя се изправи.

— Хайде да идем да хапнем.

— Отивай ти. Аз имам работа.

Тя се запъти към вратата.

— О, стига. Не съм стисната. Каня те. Не си толкова горд, че да ми откажеш, нали?

— Разбира се, че не съм. Отивам при Ръсти да го моля да ми даде пари назаем, за да се прибера у дома. Приключих вече с теб.

Тя ме изгледа.

— Защо го правиш?

— Останах без работа — обясних търпеливо. — Не мога да живея от въздуха и затова си отивам.

— Можеш да получиш работа в павилионите на Пасифик. Утре има голяма масова сцена. Трябват им хора.

— Така ли? Че как ще се добера до тази работа?

— Аз ще те уредя. Ела утре с мен. Сега да идем да хапнем, че умирам от глад.

Отидох с нея, защото бях гладен и нямах повече нерви да я разубеждавам.

Отидохме в един малък италиански ресторант и ядохме чудни спагети, а за второ имахме тънки резени телешко изпържени в масло.

По средата на яденето тя ме запита:

— Ширели наистина ли каза, че ме бива да пея?

— Точно това каза. Само да се излекуваш и да си във форма и веднага ще сключи договор.

Тя отмести настрана чинията се и запали цигара.

— Никакъв проблем не е да вземем тези пари. Няма да има никакви пречки.

— Не бих направил такова нещо нито за теб, нито за когото и да било.

— Не искаш ли да се излекувам?

— Затваряй си устата! Върви по дяволите и ти, и твоето лечение!

Някой пусна пет цента в музикалния автомат и Джой Милър запя „Някой от тези дни“. И двамата слушахме напрегнато. Звучеше силно и металическо и често не в тон. Лентата в джоба ми беше къде-къде по-добра от плочата.

— Половин милион за една година — изрече замечтано Рима. — Гласът й не е кой знае какво, нали?

— Вярно, но тя е много по-добре от теб. Няма нужда от лечение. Да тръгваме. Спи ми се.

Рима се изправи до вратата ми след като се прибрахме в хотела.

— Можеш да спиш с мен тази вечер, ако искаш — каза тя. — В настроение съм.

— Е, аз пък не съм — казах и тряснах вратата под носа и.

Лежах в мрака и си мислех за всичко онова, което ми беше разказала за парите в кабинета на постановчика. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се откажа от тази идея. Вярно, бях паднал много ниско, макар и да не бях стигнал още дъното, но не можех да се отърся от тази мисъл. Само да можех да я излекувам… Заспах с тая мисъл.

На сутринта, малко след осем, хванахме автобуса за Холивуд. Заварихме една голяма тълпа да се точи през главния вход за павилионите на Пасифик и ние се присъединихме към тях.

— Имаме достатъчно време — каза Рима. — По-рано от десет няма да започнат да снимат. Ще отидем при Лари да те запише.

Повлякох се след нея.

Настрани от главния павилион имаше няколко сгради от типа на бунгалото. Пред една от тях се беше изправил един слаб и висок мъж с панталони от рипсено кадифе и синя риза.

Намразих го още в мига в който го видях. Пухкавото му бяло лице беше лошо избръснато. Очите му бяха лукави и близко сложени. Имаше вид на сводник, готов за работа.

Ухили се мръсно на Рима.

— Хей, сладур, идваш да си изкараш дажбата ли? — запита той и после ми хвърли един поглед. — Кой е тоя?

— Приятел — каза Рима. — Можеш ли да го включиш в масовите сцени днес, Лари?