Читать «Дванайсет жълти и една жена» онлайн - страница 21

Фенър се почеса по брадичката.

— Продавате ли тези сандъци? — попита той и посочи с палец стъкления шкаф.

Тя мигна.

— Да. Разбира се. Тези са само мостри, естествено. Но затова ли сте тук?

Фенър поклати глава.

— Не. Попитах от любопитство.

Тя го изгледа със съмнение. Фенър продължи:

— Найтингейл тук ли е?

— Точно него ли искате да видите?

— Заради това попитах, мила. Кажи му, че го търси Рос.

— Ще проверя — отговори тя. — Но точно сега е много зает.

Фенър я проследи с поглед, докато се скри зад завесата. Помисли си, гледана отзад е доста добра.

След малко тя се върна и каза:

— Ще ме последвате ли?

Той я последва зад завесата и после нагоре по късо стълбище. Харесваше му парфюмът й и й го каза по средата на изкачването. Тя се обърна през рамо и му се усмихна. Имаше големи, бели зъби.

— А сега какво да направя? — попита тя. — Трябва ли да се изчервя?

Той поклати глава със сериозно изражение на лицето.

— Просто обичам да казвам на дамите, когато са хубави — отвърна й.

Тя посочи една врата.

— Там вътре е — каза жената и след кратка пауза добави: — Харесваш ми. Имаш хубави очи.

След това тръгна надолу, като оправяше русата си коса с дълги, бели пръсти.

Фенър намести вратовръзката си. „Хубава кукла“ — помисли си той, натисна дръжката на вратата и влезе.

Помещението явно беше работилница. На подпори стояха подредени четири ковчега. Найтингейл завинтваше месингова плочка върху единия от тях.

Той беше дребен тъмнокос човек, с дебели очила в железни рамки. Кожата му беше много бяла, а двете големи безцветни очи примигваха леко към Фенър иззад лупите.

— Аз съм Рос.

Найтингейл продължи да завинтва плочката.

— Да? — каза той. — Искал си да ме видиш?

— Казвам се Дейв Рос — повтори Фенър, който все още стоеше до вратата. — Мисля, че ме очакваш.

— Да, така е — каза той. — Да, така е. Ще се качим горе да разговаряме.

Фенър тръгна след него навън от работилницата и нагоре по друго късо стълбище. Найтингейл го въведе в голяма и прохладна стая. Два високи прозореца водеха към малък балкон. През тях се виждаше Мексиканският залив.

— Седни — покани го Найтингейл. — Свали си сакото, ако искаш.

Фенър свали сакото и нави ръкавите си. Седна до прозореца.

— Нещо за пиене? — попита Найтингейл.

— Разбира се.

Когато напитките бяха готови и Найтингейл се настани, Фенър се зачуди как да започне. Знаеше, че трябва да внимава с това дребно човече. Не знаеше докъде може да му се довери. Нямаше смисъл да предизвиква подозренията му. Най-накрая попита:

— Докъде си с мен?

Найтингейл опипваше чашата си с дебели отпуснати пръсти. Изглеждаше леко изненадан.

— До края — отговори той. — Нали това искаш?

Фенър продължи нататък:

— Искам да се сдуша с момчетата. Ню Йорк стана прекалено горещ за мен.

— Мога да ти помогна — каза Найтингейл простичко. — Гроти каза, че си о’кей и че трябва да ти помогна Той беше добър с мен. Радвам се, че мога да му се отблагодаря.

Фенър предположи, че Гроти е човекът, към когото се е обърнал Айк.

— Може би пет стотачки ще са нещо по-конкретно от голата любов към Гроти?