Читать «Дванайсет жълти и една жена» онлайн - страница 20

Спря един полицай и го попита къде може да намери Бък Найтингейл.

Той се опули срещу него.

— Нов си тук, а?

— Не, аз съм от най-старите заселници — отвърна Фенър. — Затова те и питам. Искам да видя дали ти знаеш отговора.

Той продължи и си каза, че трябва да бъде внимателен. Горещината вече се отразяваше на темперамента му.

Разбра къде да намери Найтингейл от един шофьор на такси. Заедно с информацията получи и любезно отношение. Благодари на шофьора и след това развали всичко, защото пожела да наеме таксито. Човекът му каза, че ще го откара където пожелае в града срещу двадесет и пет цента. Фенър му отговори, че предпочита да ходи пеша. Продължи, като реши да не чуе това, което шофьорът каза. И без това беше прекалено горещо, за да се бие.

Когато стигна до авеню „Флаглър“, краката започваха да го болят. Имаше чувството, че ходи по нажежена до червено печка. На ъгъла на „Флаглър“ и „Томсън“ се предаде и спря такси. Когато се настани вътре, той свали обувките си, за да си проветри краката. Едва ги беше събул, когато таксито се напъха в насрещното движение и спря пред малка витрина.

Шофьорът се извърна назад.

— Това е, шефе — каза му той.

Фенър напъха краката си в обувките и с усилие мушна горещата си ръка в джоба на панталоните. Даде на шофьора двадесет и пет цента и слезе. Витрината беше много чиста, стъклото блестеше. Зад него имаше тежка черна драперия. Запленен, Фенър си помисли, че изложеният ковчег изглежда самотен, без нищо друго наоколо. Прочете табелката, поставена на малка стойка до него:

НЕ МОЖЕ ЛИ НИЕ ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА ВАШЕТО ОТРОЧЕ, АКО НЕ ГО Е ПОЖАЛИЛ БОГ?

Фенър реши, че това е признак на много добър вкус. Отиде до другата витрина и също я огледа. И там имаше черна драперия, а на бял пиедестал беше сложена сребърна урна. Една картичка с простичкия надпис: „Пръстта на пръст става“, го впечатли.

Отстъпи назад и прочете фирмата отгоре:

Б. НАЙТИНГЕЙЛ. ПОГРЕБАЛЕН АГЕНТ.

— Виж ти — каза той. — Хубаво място.

Влезе вътре. Когато отвори вратата, задрънча електрически звънец. Престана веднага, щом затвори. Обстановката вътре беше още по-впечатляваща. Един нисък постамент разделяше помещението точно на две. Той беше покрит с бяло и червено кадифе. На червения килим имаше няколко черни кресла. Вляво имаше стъклен шкаф, в който имаше миниатюрни ковчези, направени от всевъзможни материали — от злато до чамово дърво.

Вдясно имаше шестфутово разпятие, хитроумно осветено от скрити лампи. Фигурата на него беше толкова реалистична, че Фенър се стресна. Чувстваше се така, сякаш по погрешка бе влязъл в църква. Зад бюрото висяха дълги бели, черни и червени завеси. Нямаше никой. Фенър отиде до стъкления шкаф и разгледа ковчезите. Помисли си, че за вечен дом златният е страхотен.

Иззад завесата тихо излезе една жена. Беше с пристегната черна копринена рокля с яка и маншети на ръкавите. Беше руса и голямата й, напомняща разрез уста, беше много червена. Тя погледна Фенър и устните й се разтегнаха в усмивка. Той си помисли, че си я бива.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя с нисък тържествен глас.