Читать «Господарите на Драконите» онлайн - страница 2

Вайф, сенешала, повдигна рамене, като не се съгласи нито с едното, нито с другото.

— Нещо не го виждам — той се изкачи нагоре по стълбата и погледна в спалнята. — Празна е. Къде е той? Аз през цялото време бях на поста си пред вратата.

— Ти спеше. Когато дойдох, хъркаше.

— Грешиш, само кашлях.

— Със затворени очи, нали, и отметната назад глава, а?

Вайф още веднъж повдигна рамене.

— Дали съм спал или не, работата не се променя. Ако той е влизал в кабинета край мен, то как си е отишъл? Събудих се веднага щом ме извика, нали?

— Тогава, стой на поста си, докато не намеря Джоз Бенбек.

Фейд побягна по тунела, който скоро се превърна в Прохода на птиците, наречен така заради причудливите птици от лазур, злато, циновар и малахит, вложени в мраморните стени. През арка от зелен и сив нефрит премина в Пътя на Керген — естествено дефиле, образуващо главния вход на Селището на Бенбек. Като достигна повърхността, момичето извика двама младежи, които работеха на полето.

— Бягайте в конюшната и намерете там Джоз Бенбек! Изпратете го веднага насам, аз трябва да говоря с него.

Младежите захвърлиха работата си и побягнаха към ниския цилиндър от черен кирпич, разположен на миля от селището — обора на драконите. Над тренировъчните площи се вдигаше прах и пепел; проблясваха люспи; донасяше се звън на оръжие. Грумовете — ездачите на драконите, облечени в черни кожи, се занимаваха с обичайните си работи.

Фейд чакаше опряла се на стобора. Постепенно момичето започна да се съмнява в срочността на съобщението си и дори в правдоподобността му.

— Не! — яростно зашепна тя. — Видях го! Видях го!

Склен ослепително ярко блестеше на зенита. Времето беше чудесно. Долината от двете си страни бе заобиколена с бели скали. Хребета на Бенбекови се очертаваше на фона на тъмните планини. От полетата се носеше приятен аромат на цъфтяща вики.

Фейд въздъхна и наполовина се убеди, че е сбъркала. Още веднъж, но вече не така страстно, се увери в обратното. Никога тя не бе виждала Свещените, защо тогава си въобрази, че е срещнала един от тях?

Младежите дотичаха до оборите. След миг оттам изкочи Бенбек, възседнал тънконогия висок Паяк и в тръс се насочи към Селището на Бенбек.

Несигурността на Фейд нарастваше. Може би, Джоз ще се разсърди или ще посрещне съобщението и с недоверчив поглед? С напрежение тя чакаше приближаващия се ездач.

Преди месец дойде в Долината на Бенбек и още не беше уверена в положението си. Наставниците и прилежно я бяха учили в усамотената малка долина на юг, където се бе родила, но несъответствието между обучение и реална действителност често я поставяше в задънена улица. Учили я бяха, че хората се делят по своето поведение на строго определени групи. Но Джоз Бенбек не даваше признаци, че принадлежи към някоя от тях и поведението му бе непредсказуемо.

Тя знаеше, че е сравнително млад, но по външния му вид трудно можеше да се съди за възрастта му. Той притежаваше строго бледо лице, сиви проблясващи като кристали очи и тънки прави устни. Движеше се вяло, в гласа му не се усещаше страстност и не претендираше за изкуството да владее сабята и пистолета. Изглеждаше, че доброволно бе отхвърлил всичко, което би могло да предизвика възхищение или преклонение пред него, но Фейд, която отначало го смяташе за студен, постепенно си промени мнението. Тя реши, че е самотен и скучаещ човек със спокоен хумор, ставащ често мрачен. Към нея се отнасяше подчертано вежливо и Фейд, изпробвала на сто и два приема кокетството си, така и не успя да предизвика съответната искра.