Читать «Устата ми хубава, очите ми зелени» онлайн - страница 4

— Ум! Ти ме уби просто. Боже мой! Ти чул ли си я някога да описва някого — искам да кажа, някой мъж? Някой път, когато нямаш друга работа, накарай я, моля ти се, да ти опише някой мъж. Тя описва всеки срещнат мъж като „страшно привлекателен“. Може да е най-старият, най-офрашканият, най-омърляният…

— Добре, Артър — каза рязко прошареният. — Така доникъде няма да стигнем. Доникъде, разбери. — Той пое едната от двете цигари, които младата жена беше запалила. — Между другото — каза той, като изпусна дим през носа, — как мина делото ти днес?

— Какво?

— Как мина делото ти днес? — повтори прошареният.

— О, боже мой, и аз не знам. Кофти. Две минути преди да започна пледоарията си, Лисбърг, защитникът на тъжителя, вкара оная смахната камериерка с куп чаршафи за доказателство — целите на петна от дървеници.

— Е, и какво стана? Загуби ли? — попита прошареният и дръпна пак от цигарата.

— Знаеш ли кой беше съдията? Баба Виторио. Защо ми има зъб тоя тип, един дявол знае. Още не съм си отворил устата и той се нахвърля върху мене. Какви доводи можеш да извадиш пред такъв? Изключено.

Прошареният мъж се обърна да види какво прави жената. Тя беше взела пепелника и в момента го слагаше между двамата.

— Е, загуби ли или какво? — продължи той по телефона.

— Моля?

— Питам, загуби ли?

— Да. Щях да ти разкажа и без това, но на приема не ми се удаде случай, в тая лудница. Мислиш ли, че Младия ще се вбеси? Не че ми пука, но как мислиш? Дали ще се вбеси?

С лявата си ръка прошареният завъртя цигарата върху ръба на пепелника, за да отърси пепелта.

— Не мисля, че непременно ще се вбеси, Артър. Но и едва ли ще се зарадва много. Знаеш от колко време се занимаваме с тия три идиотски хотела, нали? Още старият Шанли започна цялата…

— Знам, знам. Младия ми е разказвал историята поне петдесет пъти. Това е една от най-хубавите истории, които съм чувал през живота си. Та така, загубих това шибано дело. Но вината не е моя. Първо, тоя малоумник Виторио непрекъснато се заяждаше с мен. После пък оная налудничава камериерка започна да размахва чаршафите с…

— Никой не казва, че ти си виновен, Артър — рече прошареният. — Ти ме попита дали Младия ще се вбеси и аз просто ти дадох един честен…

— Знам, знам, че… Всъщност нищо не знам. Майната му. Във всеки случай може да се върна във войската. Казах ли ти това?

Прошареният се обърна към младата жена, може би за да й покаже търпеливото си, дори стоическо изражение. Но тя не видя изражението му. Тъкмо беше бутнала с крак пепелника и сега събираше на купчинка разпиляната пепел; вдигна очи към него, но късно. Той вече пак се бе навел над слушалката.

— Ме си ми казал, Артър — отвърна той.

— Да, може да се върна. Но още не съм сигурен. Разбира се, не съм заритал чак за войската; ако намеря друг изход, може и да не се върна. Но може да се наложи. Не знам. Там поне човек забравя всичко. Да ми дадат пак касчицата и огромното, масивно бюро, че и мрежата против комари — може пък да не е чак толкова…

— Слушай, момчето ми, знаеш ли какво ми се иска? Да вкарам малко мозък в главата ти — каза прошареният. — Уж си интелигентен мъж, пък говориш като същинско дете. Допускаш разни дреболии да набъбват като снежна топка в главата ти и да те занимават до такава степен, че не си в състояние да мислиш за…