Читать «Устата ми хубава, очите ми зелени» онлайн - страница 2

— Звъня ли у Еленбоген? — попита прошареният.

— Да. Още не са се прибрали. Ох, не знам. Боже мой, та аз дори не съм сигурен, че си е тръгнала с тях. Знам само едно. Само едно, дявол да го вземе! Край вече — омръзна ми да си блъскам главата! Истина ти казвам! Този път ти говоря сериозно. Омръзна ми! Цели пет години! Исусе Христе!

— Хайде стига, успокой се малко, Артър — каза прошареният мъж. — Нали ги знаеш какви са Еленбоген — сигурно са се метнали заедно с нея на някое такси и са отишли да прекарат няколко часа в Гринидж Вилидж. Сигурно ще ти цъфнат и тримата след…

— Имам чувството, че се натиска някъде с някое копеле. Просто имам такова чувство. Нали си я знам — зареди ли се, винаги ще свие някой копелдак в кухнята. Край вече! Този път говоря сериозно, кълна ти се! Цели пет идиотски…

— Откъде се обаждаш, Артър? — попита прошареният. — От дома ли?

— Да, от дома. Дом, сладък дом… Господи!

— Е, помъчи се все пак малко да се… Слушай… ти да не си пиян бе или какво?

— Не знам. Откъде да знам, дявол да го вземе!

— Добре, послушай ме сега. Успокой се. Просто се успокой. Боже мой, нали ги знаеш какви са Еленбоген? Сигурно са изпуснали последния влак. И сигурно всяка минута ще ти цъфнат и тримата с повишено, кабаретно…

— Еленбоген са се прибрали вече.

— Откъде знаеш?

— От жената, дето им гледа детето. Ние си водим с нея разни хитри разговори. Страшно сме близки. Просто сме като две…

— Е добре де, тогава какво? Я се стегни малко и се успокой — каза прошареният. — Сигурно тримата ще ти се изтърсят всеки миг. Послушай ме. Нали я знаеш Лиона. Дявол знае на какво се дължи това, но всички стават ужасно весели, като дойдат в Ню Йорк. Нали знаеш?

— Да, знам. Знам и все пак не знам.

— Много добре знаеш ти. Я прояви малко въображение. Ония двамата сигурно просто насила са отмъкнали Джоуни.

— Слушай. Никой не е нужно да отмъква Джоуни, където и да било. Не ми ги пробутвай тия за отмъкване и разни такива.

— Никой нищо не ти пробутва, Артър — отговори спокойно прошареният.

— Знам де, знам. Извинявай. Господи, започвам да се побърквам. Наистина ли не те събудих, кажи честно.

— Ако ме беше събудил, щях да ти го кажа, Артър — отвърна прошареният. Замислен за нещо, той измъкна ръката си изпод мишницата на младата жена. — Виж какво, Артър, да ти дам ли един съвет? — попита той и прихвана телефонния шнур точно под слушалката. — Сериозно те питам. Нужен ли ти е съвет?

— Да. Не, не знам. Господи, не те оставям да заспиш. Защо ли не взема да си прережа…

— Изслушай ме за минутка — каза прошареният мъж. — Преди всичко — говоря ти сериозно този път — легни си и се успокой. Удари му дори нещо силно, преди да се пъхнеш в…

— Нещо силно ли? Какъв шегобиец. Та аз изсмуках цяла голяма бутилка през последните два часа. Така съм се гипсирал, че едва…

— Е добре, добре. Лягай си тогава — каза прошареният. — И се успокой, чуваш ли? Има ли смисъл да седиш и да се навиваш само?

— Да, разбирам. Да ти кажа, хич не бих се тревожил, ей богу, но въпросът е, че човек не може да й вярва. Бога ми, не може. Не можеш да я пуснеш спокойно дори на един хвърлей или на… не знам вече на какво. Ох, защо да говорим? Съвсем ще се побъркам вече.