Читать «Устата ми хубава, очите ми зелени» онлайн - страница 5

— Трябва да я зарежа. Ясно ли ти е? Трябваше да сложа край лятото, когато топката се беше вече търкулила — това ясно ли ти е? И знаеш ли защо не го направих? Да ти кажа ли защо не го направих?

— Артър, за бога! Така доникъде няма да стигнем.

— Чакай малко. Нека да ти кажа защо! Знаеш ли защо не сложих край? Мога да ти кажа съвсем точно. Защото ми стана жал за нея. Това е простата истина. Стана ми жал за нея.

— Не знам, това е извън моите компетенции — каза прошареният. — Но, струва ми се, има едно нещо, което ти май забравяш; то е, че Джоуни не е малко момиче, а голяма жена. Не знам, но мисля, че…

— Голяма жена ли? Ти да не си луд? Тя е голямо дете, разбери! Слушай, аз взема да се бръсна — слушай само, — аз взема да се бръсна, а тя ще ме завика от майната си, чак от другия край на апартамента. Отивам аз да видя какво иска — както съм се забръснал, цялото ми лице в пяна — и какво мислиш? Защо ме вика? Вика ме да ме пита дали я мисля за умна. Честна дума! Просто е трогателна, ти казвам. Наблюдавал съм я, когато спи, и знам какво говоря. Повярвай ми.

— Е, това е нещо, което ти знаеш по-добре от… Искам да кажа, това е извън моите компетенции. Въпросът е, че ти не правиш абсолютно нищо, за да…

— Ние просто не сме един за друг. Това е цялата истина. Не сме един за друг и толкоз. Знаеш ли какво й трябва на нея? Трябва й някой огромен, мълчалив копелдак, който от време на време да й удари зверски тупаник, а после да се върне да си дочете вестника. Това й трябва. Много съм мек аз за нея. Разбрах го още щом се оженихме, ако искаш, вярвай. Ти си хитро копеле, още не си се женил, но преди да се ожени, човек понякога има проблясъци и разбира какво ще бъде след женитбата. Но аз не обърнах внимание на моите проблясъци. Мек съм си — там е цялата работа.

— Не че си мек, ти просто не мислиш — каза прошареният и взе нова запалена цигара от жената.

— Напротив, мек съм. Мек съм, ти казвам! Дявол да го вземе, аз най-добре знам мек ли съм или не. Ако не бях такъв мек, мислиш ли, че щях да оставя нещата да стигнат до… Ох, има ли смисъл да говорим? Мек съм си и толкоз… Господи, държа те цяла нощ на телефона! Защо не ми теглиш една и не ми треснеш слушалката? Наистина, я ми тресни слушалката.

— Съвсем нямам намерение да ти тресна слушалката, Артър. Бих искал да ти помогна, стига това да е в границите на човешките възможности — отвърна прошареният. — Всъщност ти си, най-лошият си…

— Тя не ме уважава. Тя дори не ме обича, разбираш ли? Фактически и аз не я обичам вече. Не знам. Хем я обичам, хем не я обичам. Зависи. На приливи и отливи. Ах, господи! Реша ли да тупна с крак, ще се случи да излезем на вечеря навън и да имаме среща някъде. И тя ми идва с тия бели ръкавици или нещо от тоя род. Не знам. Или се сещам как отидохме за първи път в Ню Хейвън. Ние имахме апартамент там, ама адски студен, а тя държи фенерчето, докато аз наместя контакта — нали разбираш. Ох, не знам. Или започвам да си мисля — боже, просто ми е неудобно да говоря за това — започвам да си мисля за онова шибано стихотворение, което й изпратих, когато започнахме да ходим. „Кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени.“ Тя няма зелени очи — нейните очи са сини като мидена черупка, дявол да ги вземе, но стиховете все пак ми, напомняха за нея… Не знам. Има ли смисъл да говорим. Побърквам се вече. Тресни ми слушалката. Истина ти казвам. Защо не ми я треснеш?