Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 112

Погледнах часовника в гардеробната и видях, че е един без двайсет и пет. Започнах да се боя, че онази старица в училището е казала на другата жена да не предава бележката ми на Фийби. Боях се да не й е казала да я изгори или нещо подобно. От страх загубих и ума, и дума. Наистина исках да се видя с Фийби, преди да ударя на път. Ами че нали у мене бяха парите й за Коледа?

Най-после я видях. Видях я през стъклото на вратата. Забелязах я, защото си беше сложила моя смахнат каскет. Този каскет се забелязва на десет мили разстояние. Излязох от вратата и тръгнах по стъпалата да я пресрещна. Едно нещо не можех да разбера — какъв беше този куфар, дето го влачеше със себе си. Пресичаше Пето авеню, влачейки този идиотски грамаден куфар. Едва го влачеше. Като дойдох по-близо, видях, че това е моят стар куфар, този, дето го употребявах, когато бях в Хутънското училище. Не можех да си представя за какъв дявол й беше.

— Здравей! — каза тя, като се доближи. Съвсем се беше запъхтяла от този шантав куфар.

— Помислих си, че може да не дойдеш — казах аз. — За какъв дявол ти е този куфар? Нямам нужда от нищо. Просто тръгвам, както съм си. Няма да взема и куфарите от гарата. Какви дяволи си напъхала в него?

Тя сложи куфара на земята.

— Дрехите ми — каза тя. — Идвам с тебе. Може ли? Ще ме вземеш ли?

— Каквоо? — извиках аз. Едва не припаднах, като я чух. Кълна ви се. Зави ми се свят и си помислих, че ще припадна пак или нещо подобно.

— Свалих ги от задния асансьор, та Чарлин не можа да ме види. Не е тежък. Сложих само две рокли и домашните си пантофи, бельото си, чорапи и някои други неща. Вдигни го да видиш. Не е тежък. Вдигни го само веднъж… Не може ли да дойда с тебе? А, Холдън? Не може ли? Моля ти се.

— Не може. Млъкни!

Стори ми се, че ей сега ще се строполя мъртъв. Искам да кажа, съвсем нямах намерение да й кажа така грубо да млъкне, но просто ми се стори, че ще припадна пак.

— Защо не може? Моля ти се, Холдън! Няма да правя нищо — само ще дойда с тебе и нищо друго! Няма да си взема и дрехите, ако не искаш. Само ще си взема…

— Нищо не можеш да вземеш, защото няма да дойдеш. Тръгвам сам. Затова млъквай!

— Моля ти се, Холдън! Моля ти се, пусни ме да дойда! Ще съм много, много, много… Ти няма дори…

— Няма да дойдеш! Сега млъквай! Дай ми този куфар — казах аз и взех куфара от нея. Почти бях готов да я ударя. За малко щях да я напляскам. Ей богу.

Тя се разплака.

— Нали щеше да играеш в някакво представление в училище. Щеше да си Бенедикт Арнолд в пиесата и какво ли не — казах аз. Много мръсно го казах. — Какво смяташ да правиш? Да се откажеш от пиесата ли?

Това я разплака още повече. А аз се зарадвах. Изведнъж ми се прииска да плаче, че да си изплаче очите. В този момент почти я мразех. Може би най-вече ме беше яд на нея, че няма да играе в пиесата, ако дойде с мене. Знаех, че не може да го влачи със себе си в училище.