Читать «На Есме — с обич и омерзение» онлайн - страница 7

Кимнах и казах, че по всяка вероятност баща й е имал изключителен речник.

— О, да, съвсем — възкликна Есме. — Той беше архивист, любител, разбира се.

В този момент усетих настойчиво потупване, едва ли не удар, по рамото откъм стола на Чарлс. Обърнах се към него. Сега той седеше сравнително нормално на стола — само дето беше подвил единия крак под себе си.

— Какво е казала едната стена на другата? — попита пискливо той. — Това е гатанка!

Завъртях замислено очи към тавана и повторих гласно въпроса. След това погледнах Чарлс с озадачено изражение и казах, че се предавам.

— Ще се срещнем на ъгъла! — отекна с всичка сила зашеметяващият отговор.

Самият Чарлс го посрещна с неимоверен възторг. Той се разсмя до припадък. Наложи се дори Есме да стане и да го потупа по гърба, сякаш се беше задавил от кашлица.

— Хайде стига — каза тя и си седна на мястото. — Той задава тази гатанка на всеки срещнат и всеки път се залива от смях. Обикновено се забравя, когато се смее. Престани, моля ти се!

— Това е една от най-хубавите гатанки, дето съм чувал — казах аз, наблюдавайки Чарлс, който малко по малко се съвземаше.

В отговор на този комплимент той потъна ниско в стола си и отново закри лице, но само до очите, с края на покривката. После ме погледна с неприкритите си очи, в които все още грееше радостта и гордостта на човек, който винаги може да ви каже една-две действително хубави гатанки.

— Може ли да попитам какво сте работили, преди да постъпите в армията? — каза Есме.

Отвърнах, че изобщо не съм работил, тъй като само една година преди това съм завършил колежа, но се лаская от мисълта, че съм писател — пиша разкази.

Есме кимна учтиво.

— Издавани ли са? — попита тя.

Това беше познат, но щекотлив въпрос, на който никога не отговарях направо. Взех да й обяснявам, че повечето издатели в Америка са една шайка…

— Баща ми пишеше много хубаво — прекъсна ме Есме. — Запазила съм за потомството някои от писмата му.

Казах, че това е много хубаво хрумване. Но ето че пак се бях загледал в нейния огромен, приличащ на хронограф часовник. Попитах я дали не е бил на баща й. Тя погледна със сериозен вид часовника си.

— Да, негов беше — отвърна Есме. — Даде ми го непосредствено преди да ни евакуират с Чарлс. — Стеснително тя свали ръце от масата и добави: — Само като спомен, разбира се. — И поведе разговора в друга насока. — Ще остана крайно поласкана, ако някога напишете разказ специално за мен. Аз съм ненаситен читател.

Казах, че непременно ще напиша, ако мога, но че не съм кой знае колко плодовит.

— Не е нужно да бъде кой знае колко плодовит! Стига само да не е детински и глупав. — Тя се замисли. — Предпочитам разкази за омерзението.

— За какво? — ахнах аз и се наведох напред.

— За омерзението. Аз проявявам изключителен интерес към омерзението.

Готвех се да я накарам да ми обясни по-подробно, но в този миг Чарлс ме ощипа здравата по ръката. Потръпнах леко и се обърнах. Той се беше изправил непосредствено до мен.