Читать «Идеален ден за лов на рибка-бананка» онлайн - страница 4

— Нищо такова не съм казала, Мюриъл.

— Не си, но така звучи. Той просто си лежи на пясъка. Само че не си сваля халата.

— Защо?

— Отде да знам. Може би защото е прекалено бял.

— Боже мой! Та той се нуждае от слънце. Не можеш ли да го накараш да го свали.

— Нали го знаеш какъв е — каза дъщерята и отново кръстоса крак връз крак. — Казва, че не искал тая сган от глупаци да се заглежда в татуировката му.

— Но той няма никаква татуировка! Да не си е направил някоя по време на службата?

— Не, мамо. Съвсем не — отвърна дъщерята и стана. — Слушай, може да ти позвъня утре.

— Мюриъл, чуй ме сега.

— Да, мамо — отвърна дъщерята и се отпусна на десния си крак.

— Обади ми се веднага, ако той извърши или дори каже нещо по-особено — нали ме разбираш. Чуваш ли ме?

— Мамо, аз не се боя от Сиймор.

— Мюриъл, искам да ми обещаеш.

— Добре, обещавам. Дочуване, мамо — каза дъщерята. — Много целувки на татко. — И затвори телефона.

— Сиймор Глас — всичко виждам аз — бърбореше Сибил Карпентър, която бе отседнала в хотела с майка си. — Ти виждаш ли всичко?

— Писенце, стига повтаря това. Ще накараш мама да полудее. Стой мирно, моля ти се.

Мисис Карпентър слагаше бронзол върху раменете на Сибил и го разтриваше надолу по крехките, прилични на крилца лопатки на гръбчето й. Сибил седеше неустойчиво на голямата си плажна топка с лице към океана. Носеше канареножълт бански костюм от две части, въпреки че още девет-десет години можеше да мине и без горната.

— Най-обикновена копринена кърпа — вгледаш ли се по-отблизо, веднага си личи — обясняваше жената в шезлонга до мисис Карпентър. — Не мога да разбера само как я връзва. Но й стои чудесно наистина.

— Е, стои й — съгласи се мисис Карпентър. — Сибил, стой мирно, писе!

— Виждаш ли всичко? — попита Сибил.

Мисис Карпентър въздъхна.

— Да — каза тя и запуши шишенцето с бронзола. — А сега тичай да си играеш, писе. Мами отива до хотела да пие едно мартини с мисис Хъбъл. А на теб ще донеса маслинката.

Оставена на свобода, Сибил мигом се втурна към долната равна част на плажа и закрачи по посока на рибарския павилион. Спря се само за да джвакне с крак в един подгизнал, рухнал пясъчен дворец и скоро се намери извън района, запазен само за курортисти на хотела.

Вървя около четвърт миля, а после изведнъж заподтичва нагоре към дюните на брега. Спря се едва когато стигна до мястото, където лежеше по гръб млад мъж.

— Ще влезеш ли във водата, Виждам аз? — попита тя.

Младият мъж трепна и притвори с ръка реверите на банския си халат. После се обърна по корем и навитият на суджук пешкир падна от очите му. Той се вгледа в Сибил.

— Я! Здравей, Сибил.

— Ще влизаш ли във водата?

— Да. Само тебе чаках — каза той. — Какво ново?

— Какво?

— Какво ново? Очаква ли се нещо?

— Тате пристига утре с аероплан — каза Сибил, ритайки в пясъка.

— Ей, не в лицето ми, детенце! — каза младият мъж и хвана крачето на Сибил. — Да, време е вече баща ти да дойде. Очаквам го с нетърпение всеки час. Всеки час.

— А леличката къде е? — попита Сибил.

— Леличката ли? — Младият мъж бръсна пясъка от рядката си коса. — Трудно е да се каже, Сибил. Тя би могла да бъде на хиляди места. Например на фризьор — да си боядисва косата червеникава. Или в стаята си — да прави кукли за бедните деца. — Лежейки все още по корем, той сви юмруци, сложи единия върху другия и подпря на него брада. — По-добре питай за нещо друго, Сибил — каза той. — Знаеш ли, костюмчето ти е чудесно. Най обичам син бански костюм.