Читать «Идеален ден за лов на рибка-бананка» онлайн - страница 6

— Хуърли Ууд, Кънектикът — каза тя и тръгна пак, изпъчила коремчето си.

— Хуърли Ууд, Кънектикът — повтори младият мъж. — Да не би случайно това да е някъде около Хуърли Ууд, Кънектикът?

Сибил го погледна.

— Аз точно там живея! — каза тя раздразнено. — Живея в Хуърли Ууд, Кънектикът.

Тя припна напред, хвана лявото си стъпало с лявата ръка и подскокна два три пъти.

— По този начин всичко се изяснява — нямаш представа как се изяснява — каза младият мъж.

— Ти чел ли си „Негърчето Самбо“?

— Интересно, че ми задаваш този въпрос — каза той. — Аз я дочетох снощи — съвпадение просто. — Той се наведе и пак хвана Сибил за ръчичка. — Харесва ли ти тази книжка?

— Ама как тичаха тигрите около дървото, нали?

— Да, аз дори си помислих, че никога няма да спрат. В живота си не съм виждал толкова тигри.

— Но те бяха само шест! — възкликна Сибил.

— Само? — каза тон. — Ти на това „само“ ли му казваш?

— Ти обичаш ли восък? — попита Сибил.

— Какво да обичам?

— Восък.

— Много обичам. А ти?

Сибил кимна.

— А обичаш ли маслини? — попита тя.

— Маслини? Да, разбира се. Маслини и восък. Никъде не мърдам без тях.

— А обичаш ли Шарън Липшъц? — попита Сибил.

— Да. Да, обичам я — отвърна младият мъж. — Най-много я обичам за това, че тя никога не дразни кученцата във фоайето на хотела. Например онова булдоче на онази дама от Канада. Може би няма да повярваш, но някои момиченца обичат да ръгат с пръчка това кученце. Виж, Шарън никога не прави това. Никога не се държи зле. Затова толкова я обичам.

Сибил мълчеше.

— Аз обичам да дъвча свещи — изтърси накрая тя.

— Че кой не обича! — отвърна младият мъж, опитвайки водата с крак. — Бр-р-р! Студена. — Той пусна дюшека във водата. — Имай малко търпение, Сибил. Чакай да стигнем по-дълбочкото.

Те нагазиха навътре, докато водата стигна до кръста на Сибил. Тогава младият мъж я вдигна и я сложи по корем на дюшека.

— Не си ли слагаш нещо на главата — гумена шапка или нещо друго? — попита той.

— Не ме пускай! — каза заповеднически Сибил. — Дръж ме по-здраво!

— Моля ви се, госпожице Карпентър! Аз си разбирам от работата — отвърна той. — Ей, отваряй си очите на четири за рибки-бананки. Днес е идеален ден за лов на рибка-бананка.

— Не виждам нито една — каза Сибил.

— Това не ме учудва. Тези риби имат странни навици. — Той продължаваше да бута напред дюшека. Водата още не стигаше до гърдите му. — Техният живот е тъжна работа — продължи той. — Знаеш ли какво правят те, Сибил?

Момиченцето поклати глава.

— Доплуват до някоя подводна пещера, в която има купища банани. Преди да влязат в пещерата, те не се отличават по нищо от другите риби. Но влязат ли веднъж вътре, държат се като свини. Аз знам с положителност, че някои рибки-бананки са изяждали в бананова пещера до седемдесет и осем банана. Той тласна дюшека и пасажерката му още по-навътре. — Естествено след такова ядене те така се издуват, че не могат да излязат от пещерата. Просто е невъзможно да минат през вратата.

— Ей, не много навътре! — извика Сибил. — Е, и какво става с тях?