Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 56

— Не искам тия разорения — каза почервеняла от негодувание Елена.

Ханът я изгледа с високомерна усмивка:

— Когато баща ти те даваше на мен, ти беше по-смирена… Но ти виждаш, че те обичам, и ме душиш. Гледай да ме не разгневиш, защото гневът не гледа нищо.

И той излезе.

II. Радоил у татарите

През това време Светослав се разговаряше навън с Радоила.

Той научи от него всичко онова, което се касаеше до него. Но той учуден разбра, че Радоил нищо не бе чул, нищо не бе узнал в Търново. Но той продължаваше да пита:

— Какво прави бан Балдю?

— Не знам.

— Трябва да ми е много сърдит?

Радоил дигна равнодушно рамена.

— И ти не успя да видиш Смилена?

— Не! — отговори троснато Радоил и облак от скръб мина по челото му.

— Жена ми какво прави? Видя ли я някъде?

— Не.

— Страх ме е да я не оскърбяват — каза Светослав угрижен.

После помисли малко и попита пак:

— Какво говорят за мене в Търново?

По Радоиловото лице се изобрази нетърпение. Той нищо не знаеше, не бе чул, не бе видял, а Светослав го мъчеше с въпроси.

— Аз бях луд човек там — изръмжа той с глух глас.

Светослав скръсти ръце в недоумение.

— А ханът беше любопитен толкова! И нищо няма да му кажа.

Наистина, от десетина дена Светослав никакво известие не бе получил от привържениците си в Търново.

Влезна Азатин бей и обади на Радоиля, че ханът във високото си благоволение му подарява една от робините, която той би си избрал.

— Благодаря на светлия хан, но аз си имам моя жена; поп ни е венчал.

Азатин бей се усмихна съжалително.

— Не гони гълъба из облаците, а вземи яребицата, що е в ръцете ти, юначе.

— Не съм гладен, Азатине.

Азатин бей излезе, а подир малко и Светослав.

Същия ден отредиха Радоилу особен шатър; донесоха му от страна на хана велможско татарско облекло и голямата сабя на прочутия Ивайлов сподвижник Казим бега, убит от Ногая на пирът, в който бе умъртвен и Ивайло. Радоил, макар и неохотно, облече татарските дрехи, защото неговите бяха изпокъсани от драките и сваляни, но с благодарение прие сабята.

Озоваването Радоилово тука бе станало по силата на крайна необходимост. Избягнал като по чудо от ръцете на Годеславовите хора и на нощната стража, той бе се крил няколко дена в Търново. От един верен другар беше узнал, че търсенията из града продължават, а потери навън се щуряха за него. Разгневен за изгарянето на горския си дворец, защото пожарът на Годеславовата гора бе прихванал и горския дворец — и убиването на хората му, Смилец бе определил голяма цена за Радоиловата глава. Радоил се видя в стеснено положение. Остаянето му в България беше опасно; да иде във византийските владения — боеше се да не го предаде императорът на Смилеца, с когото приятелствуваха, или да го затвори в тъмница, както стори с Хранислава. Боеше се сега и при деспот Елтимира да иде, защото строгият Елтимир, зет Смилецов, не би му дал убежище в земята си подир толкова престъпления. Тогава му хрумна мисълта да иде при татарите, при които, както бе разбрал, и Светослав бе отишел. Само там щеше да се чувствува в безопасност. С тяхна помощ той щеше да си отмъсти на Годеслава и да грабне пак жена си, вярвайки сигурно, че тя е сега у баща си. Той повери на другарите си решението си и им даде нужните заповеди. След триденонощно пътуване, което друг би направил за двойно по-дълго време, той стигна в шатъра на Чоки. Имането си бе заровил в планината още преди нощния пожар. Радоил беше вече на служба от три дена.