Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 55

Влезе един велможа, поклони се на Чоки и каза:

— Славний господарю, един българин от Търново е дошел и иска да се яви пред очите ти.

— Какъв е тоя българин? — попита учуден Чоки.

— Иска служба при тебе. Азатин бей го видя, познавал го, бил прочут юнак.

— Аз тъкмо от такива хора имам нужда. А щом го познава Азатин бей, нека влезе.

Въведоха Радоила.

Той се поклони ниско.

Чоки го изгледа втренчено и остана доволен от внушителния вид на воеводата.

— Юнак — каза той ниско. После се обърна към него: — Ти искаш да служиш под моето знаме?

— Искам.

— Ти си огорчен нещо от твоите българи?

— Да.

— Какво ти сториха?

— Отнеха ми жената… и искаха да ме убият.

— И ти искаш да си отмъстиш?

— Искам.

На хана се допадна тая искреност, що звучеше в думите на Радоила.

— Вашите искаха да те убият, а аз ще те покрия о милост — и ханът му климна да излезе. После се обърна към едного:

— Дайте му една от робините, да се утеши. Такъв юнак не бива да тъгува без жена.

— Коя? Оная българка, дето я доведе Азатин бей ли, или друга — попита велможата.

— А, оная българка е много хубава. Аз ще я пратя в дар на моя приятел Дигил хана. Нека види какви хубавици има в тая земя, на която аз съм цар.

Велможата излезе.

Ханът се обърна към посланиците:

— Вие кога мислите да си тръгнете?

— След няколко дни.

— Истина, уморени сте. Починете си.

Ханът стана, станаха едновременно и всички други.

Той излезе навън. Мина между шатрите на първенците си и влезе в селото. В една по-добра къща, запазена случайно от пожара, беше се настанил харема му. Там в една стая, постлана със скъпи кавказки килими и кримски седеджета, въз една голяма меча кожа, простряна в дъното й, сега седеше една хубава синеока жена, с руса коса, в богата татарска носия.

Тя беше Елена, законната съпруга на Чоки. До нея, прав, стоеше брат й Светослав.

— Ние имаме още един голям българин, един юнак — каза Чоки, като седна на седеджето.

— Българин? Как го викат? — попита Светослав.

— А, името му не питах. От Търново иде. Ти, деспоте, виж го и разпитай какво става там. От десетина дена нямаме вече никаква вест.

Светослав бързо излезе.

Чоки се обърна към Елена.

— Ти пак имаш сбърчели вежди, гълъбице? Какво има?

— Господарю, какви са тия нови опустошения? — каза сърдито Елена, чиито очи бяха влажни.

— Брат ти пак ти е пуснал муха някаква? — попита недоволен Чоки.

— Ти искаш да станеш цар на една пустиня!

— Войска от вятър не живее, Елено.

— А от дима на пожарите ли живее?

— Остави се, тъй са научени нашите момчета. Не искам да ги сърдя. Когато идем в Търново, всичко ще стане мирно. Аз ще ги повърна назад.

— Да си закарат дома плячката?

Ханът се намуси.

— Казал съм ти: не плачи над чужди гроб. Помни само, че ти си жена на Чоки.