Читать «Светослав Тертер» онлайн - страница 54

Един плачевен стон изехтя из стотина уста.

— Сега да ви кажа: сбогом. Бог да ви благослови и да ви закриля.

Като една морска вълна, която буен вятър тласка със сила към брега, тълпата се навали насам, неудържима, и загради тясно бана.

— Не ни оставяй, бане! Смили се! — чуха се жални гласове.

Жените обхващаха коленете му, като да го не пуснат да се раздели от тях. Хълцания и плачове заглушаваха въздуха. Покъртеният бан бършеше сълзите си. Това усили жалбата и скръбта на народа. Издигнаха се даже заплашителни юмруци. Банът извика:

— Деца, имам да ви кажа още една последна дума, да ви направя една молба. Тълпата утихна.

Балдю я изгледа няколко секунди, той стоя с вдъхновено лице, па изведнаж извика гръмогласно:

— Кой иска да дойде с мене?

При тоя неочакван позив тълпата се умълча. Но веднага се раздадоха няколко „аз!“ После се умножиха после всички селяни извикаха „аз!“

— Всички, всички! — загърмя народът.

— Всички ще идем против татарина!

— Проклет, кой не иде!

— Да сте живи, български юнаци! — извика Балдю.

Настана неописуем ентусиазъм. Тълпата се размърда и размеси. Шапки се хвърляха, песни юнашки се запяха.

Преброиха доброволците и намериха, че те са четиристотин и осемдесет души мъже — от петдесетгодишна възраст до петнайсетгодишни юноши. Тоя ден и тая нощ бяха луди веселби в чифлика и около него. Всичките бъчви бяха източени.

Сутринта Балдю потегли с опълченците си, въоръжени, както свърнали, за Търново.

С тях идеше и богомилският поп.

Част втора

I. Татарският стан

Близо къде Добрич, в една широка падина на безкрайната добруджанска равнина, бяха разпнати шатрите на татарските войски в съседство с едно опустошено село.

Чоки бе ги довел дотука с доста бавен вървеж по развалените пътища. Той не бързаше твърде за беззащитното Търново, което му беше сигурна плячка, и гледаше да обере добре плячката по пътя си. Защото тя беше главния стръв на оголелите му и разсипани в Токтаевата война ратници. Всичката страна от Тулец (Тулча) до Добрич беше превърната в пустиня. Селата се димяха още, избягналото население се скиташе бездомно и голо, мерзост на запустение царуваше по обезлюдените полета. Чоки искаше да стане цар над една пустиня.

И друга причина имаше за мудността му. Той очакваше да разбере от шпионите си ще излязат ли против него сръбски войски, що тъй нетърпеливо очакваше Смилец. В такъв случай Чоки щеше по-напред да се разправи със сърбите, преди да иде в Търново.

Ханският шатър бе разположен на едно възвишение, настрана от другите шатри. Под големия му свод седеше на скъп персийски килим татарският вожд, заобиколен от велможите си. Той беше силен, около трийсетгодишен мъж, с отличителните черти на татарите. Голямата му глава на къс врат беше покрита с рунтава шапка, която украсяваше отпреде бяло перо, обсипано с драгоценни камъни. Лицето му тъмномургаво, с жълтеникав отцвят, със силно изпъкнали ябълки и сплескан нос, с рядка брадичка, имаше изражение свирепо и диво с тия пламтящи черни очи, конто го оживяваха и озверяваха. Ханското му алено джубе, обшито със сърма, закриваше съвсем коленете му.