Читать «Тунелът» онлайн - страница 5

В същия миг обаче политна напред и се блъсна силно в насрещната стена. Детската количка се затъркаля към него, плъзнаха куфари; странно олюляващ се, началникът на влака също се понесе през фургона с протегнати напред ръце.

— Летим надолу — рече началникът и се облегна в челната стена на вагона до двайсет и четири годишния мъж.

Ала очакваното блъсване на фучащия влак в скалата, онова разбиване и хлътване на вагоните един в друг не последва, по-скоро тунелът сякаш отново тръгна равно. Вратата в отсрещния край на фургона се разтвори. В ярката светлина на вагон-ресторанта се мяркаха хора, които вдигаха един към друг чаши за наздравица, после вратата отново се затвори.

— Елате в локомотива — каза началникът на влака, като замислено и изведнъж сякаш странно заплашително погледна двайсет и четири годишния мъж в лицето.

След това той отвори вратата, до която двамата се бяха облегнали, но горещият въздушен поток ги връхлетя като буря с такава сила, че под напора на тоя ураган те отново се заклатушкаха към стената; същевременно страхотен тътен изпълни фургона.

— Трябва да допълзим до машината — изкрещя началникът на влака в ухото на младия човек, но и така думите му едва се чуха.

После той изчезна в рамката на отворената врата, през която се виждаха ярко осветените, мятащи се насам-натам прозорци на локомотива. Двайсет и четири годишният мъж решително го последва, макар да не схващаше смисъла на това катерене. Платформата, на която излезе, имаше от двете страни железни перила и той се вкопчи в тях; ала ужасното бе не чудовищната въздушна струя, която поотслабна, щом той наближи машината, а непосредствената близост на тунелните стени, и макар да не ги съзираше, понеже трябваше изцяло да съсредоточи вниманието си върху машината, той все пак ги предугаждаше, пронизван от тропота на колелата и пищенето на вятъра, ето защо му се струваше, че със звездна скорост лети към някакъв каменен свят. Покрай локомотива се проточваше тесен перваз, а отгоре като перило бе закрепена щанга, която на еднаква височина над перваза обхождаше машината; изглежда, това беше пътят; скока, на който трябваше да се реши, той прецени на един метър. Тъй че накрая успя да се залови за щангата. Като се притискаше към локомотива, той запълзя по перваза; пътят стана страшен едва когато достигна надлъжната страна на машината, сега той изцяло беше изложен на мощта на ревящия ураган и на застрашителните скални стени, които, ярко осветявани от фаровете, летяха насреща му. Спаси го само това, че началникът на влака го изтегли през една малка врата обратно в локомотива. Изтощен, младият човек се облегна до машинното отделение и изведнъж стана тихо — щом началникът затвори вратата, стоманените стени на огромния локомотив заглушиха грохота до такава степен, че той почти вече не се чуваше.

— Загубихме и нашите „Ормон Бразил“ — каза началникът на влака. — Не беше много разумно да се пали пура преди това катерене, но при своята продълговата форма те лесно се разчупват, щом не се носят в кутия.