Читать «Тунелът» онлайн - страница 4

— Какво обичате? — попита началникът на влака, висок, спокоен, с грижливо подрязани черни мустаци и с очила без рамки.

— Ние сме в тунел от двайсет и пет минути — каза младият човек.

Началникът на влака не погледна към прозореца, както очакваше двайсет и четири годишният мъж, а се обърна към келнера.

— Дайте ми кутия „Ормон 10“ — каза той, — пуша същата марка като господина.

Но келнерът не можеше да изпълни поръчката му, защото нямаха от тези пури; тогава младият човек, доволен, че е намерил допирна точка, предложи на началника една „Бразил“.

— Благодаря — отвърна той, — в Олтен едва ли ще намеря време да си набавя пура, тъй че наистина ми правите голяма услуга. Пушенето е важно нещо. Мога ли едва сега да ви помоля да ме последвате?

Той отведе двайсет и четири годишния мъж във фургона, който се намираше пред вагон-ресторанта.

— По-нататък е вече машината — каза началникът на влака, след като влязоха в помещението, — ние сме в началото на влака.

Фургонът бе осветен от слаба жълта лампа, по-голямата му част тънеше в мрак, страничните врати бяха залостени и само през един малък прозорец с решетки проникваше тъмнината на тунела: наоколо бяха натрупани куфари, много от тях облепени с етикети на хотели, имаше няколко велосипеда и една детска количка. Началникът на влака окачи червената си чанта на една кука.

— Какво обичате? — попита той отново, ала не погледна младия човек, а започна да попълва таблици в една тетрадка, която бе извадил от чантата.

— От Бургдорф нататък ние се намираме в тунел — отговори решително двайсет и четири годишният мъж, — а толкова грамаден тунел няма по тази линия, аз пътувам по нея натам и обратно всяка седмица, познавам пътя.

Началникът на влака продължаваше да пише.

— Господине — рече той накрая и пристъпи близо до младия човек, тъй близо, че телата им почти се докоснаха, — господине, едва ли мога да удовлетворя любопитството ви. Как сме попаднали в този тунел, сам не зная, не намирам никакво обяснение. Все пак ви моля да размислите — движим се по релси, следователно тунелът трябва да извежда нанякъде. Нищо не доказва, че с тунела нещо не е в ред, освен, естествено, това, че не свършва.

Началникът на влака, който все още държеше своята „Ормон Бразил“ между устните, без да я запалва, бе изрекъл всичко извънредно тихо, но с голямо достойнство, все пак достатъчно отчетливо и категорично, та думите му се разбраха ясно, макар грохотът на влака във фургона да бе много по-силен, отколкото във вагон-ресторанта.

— Тогава ви моля да спрете влака — каза младият човек припряно, — не проумявам нито дума от онова, което казвате. Щом нещо не е наред с този тунел, чието наличие вие сам не можете да обясните, длъжни сте да спрете влака.

— Да спра влака? — отвърна другият бавно. — Разбира се, и за това съм помислил.

После затвори тетрадката и я сложи обратно в червената чанта, която се полюшваше на куката, след това акуратно запали своята „Ормон“.

— Да дръпна ли внезапната спирачка? — попита младият човек и посегна към дръжката на спирачката над главата си.