Читать «Звездното дете» онлайн - страница 62

За това място се разказваха страховити легенди. Животът, приютил се тук, се развиваше от дълбока древност.

Пироподчето се носеше към Вихъра като стрела, а след него летеше Карла със своя пространственик.

— Страхувах се — разказваше тя. — Минахме покрай хиляди пироподи — тъкмо беше започнал размножителния им период. Ако ни бяха забелязали, нямаше да успеем да им се изплъзнем. Но беше късно да се връщам, макар че се страхувах от Вихъра повече, отколкото от пироподите.

— Кажи за Звездната Рожба — нетърпеливо извика Уийлър.

Очите му бяха приковани към екрана, където се виждаше как крайцера продължава да се приближава към Слънцето. Протуберансът протегна към кораба огнен език, сякаш се опитваше да го лизне.

— Навлязохме във Вихъра. Изгубих пироподчето от погледа си, но Бела — моят пространственик — като че ли знаеше къде отива.

Отблизо Вихърът приличаше на миниатюрна галактика. Отделните Рифове светеха с най-различни светлини, подобно на звезди. В покрайнините летяха тъмни, мъртви скали. Карла реши, че там пироподите строят гнездата си. Тя чувстваше как трепери пространственика, виждаше ужаса в големите му влажни очи, но той продължаваше полета си.

— Бела сякаш не беше на себе си. По всичко личеше, че лети против волята си.

— Като тия глупаци, дето откраднаха кораба? — обади се генералът. — Там ли намери Звездната Рожба? В този Вихър?

Карла не отговори веднага.

— Честно казано, генерале, не знам какво точно видях. Знам само, че там нямаше кой знае какво.

— Имала си халюцинации, така ли?

— Да… Може би… Не знам. Това, което видях, на практика не би могло да съществува. Видях Хари Хиксън, полковник Зафар и… Бойси, там видях и теб!

Карла и Бела навлязоха във Вихъра. Пространственикът ставаше все по-нервен. Отдавна бяха преминали зоната на пироподите. Но отпред имаше нещо, от което Бела се страхуваше повече.

— Не се страхувай, детето ми — изведнъж прозвуча гласа на доктор Сноу.

Тя извика и се обърна, но във въздушната сфера около пространственика нямаше никой освен нея.

— Не спирай, малката — каза друг глас.

Беше гласът на човека, който неотдавна изчезна пред очите й в светлинен водовъртеж и когото тя сега търсеше. Гласът принадлежеше на Бойси Ган.

След това се обади трети глас:

— Карла, сега най-важното е да не спираш!

Този глас я изплаши най-много, защото принадлежеше на Хари Хиксън.

Халюцинираше ли?

Не можеше да има друго обяснение. Хиксън беше умрял отдавна. Тя беше сама. Извън въздушния мехур, образуван около рифоплъха, започваше вакуума. Обаче халюцинациите не я оставяха на мира.

— Не се страхувай от пироподите — посъветва я дрезгав глас.

Точно по този начин говореше Хари Хиксън!

— Напред! Чакаме те!

Тя си спомни умиращия полковник Зафар. „Капан за съзнанието… Страхувате се от тайните желания…“ В тези думи се криеше предупреждение.