Читать «Звездното дете» онлайн - страница 29

— Промениха заповедта! — озъби се той. — Ако искате, елате с нас. Трябва да го заведа при Планиращия.

Ган се загледа в момичето, но пазачът му го побутна напред. Тя имаше необикновено мелодичен глас — сякаш не говореше, а пееше.

Сигурно това е Сестра Делта Четири, която трябваше да посредничи при разпита.

Но вместо на разпит го водеха при Планиращия!

Бойси Ган никога не беше виждал Планиращия на живо. Всъщност много малко хора го бяха виждали. Планиращият беше потаен и високомерен човек, който дори за малко не се показваше пред простолюдието, както са правели древните императори.

Ган настръхна. Беше успял да свикне с положението си и започна все повече да прилича на обикновен затворник. За него всяка промяна вещаеше опасност, страхуваше се от неизвестността, а Планиращият му се струваше олицетворение точно на тази непредвидима заплаха.

Нови коридори, високоскоростен асансьор, нова стая, изпълнена с очакване…

Намираше се някъде дълбоко под земята. Чуваше тихия, приглушен шум от работата на вентилационната система. Стените неприятно блестяха в жълто и сиво. В еднородния сив цвят, характерен за помещенията на Технокорпуса, беше примесен и златист оттенък, символизиращ територията на Планиращия. Или покритието просто е пожълтяло от времето? В стаята имаше метален стол и празна, стоманена маса.

Нашийникът го стягаше повече от обичайното.

Ган седна на стола и подпря главата си. Чувстваше пулсираща болка в местата, където го бяха удряли.

В съзнанието му нахлуха спомени, образи… генерал Уийлър и намеците му за награда… пространствениците на Карла Сноу… пироподи… Джули Мартинит… синьо небе с черна дупка вместо Слънце… златистите фузорити в кръвта на полковник Зафар… отново Джули… отново Карла…

За втори път преживя безкрайния полет, падането… Накрая се озова в центъра на Земята, сред неизброимите блокове памет на Машината. Отново видя ледените пейзажи на Плутон, станция „Поларис“ бавно се въртеше пред очите му… Искането за Освобождаване… удивителната любов към свободата на антиплановите обитатели на Рифовете… любов към свободата… любов към свободата…

Внезапно пак се сети за Джули и се потопи в спомените за курорта Плая Бланка, за дребното чернокосо момиче, което пееше до него на плажа в лъчите на изгряващото слънце… Устните й имаха вкуса на морска сол… Видя лицето й толкова ясно, сякаш седеше до него в малката стая…

— Джули… — нежно прошепна той и вместо отговор чу:

— Ставай, Оп! Мърдай!

Сержантът с радарния шлем го дърпаше за рамото.

— Събуди се бе, Опасен!

Още не се беше осъзнал напълно, когато сержантът го вкара в съседната стая — огромна, ярко осветена и разкошно обзаведена. Навсякъде сияеше злато — гоблени в златни рамки изобразяваха планетите на Плана на Човека, златни лампиони, златни подноси върху златни маси, килим със златни нишки на пода, мебели със златни орнаменти…

От двете му страни бяха строени пазачи. Заведоха го до средата на стаята и го спряха. Сержантът отиде до врата, оформена като златна арка, и каза нещо на един офицер с униформа на Технокорпуса, който кимна нетърпеливо и вдигна ръка.