Читать «Златото в края на звездната дъга» онлайн - страница 33

— Ти пък какво разбираш? Пък и къде ще отидем? Щом Вашингтон е потопен да не мислиш, че в Бетезда положението ще е по-добро?

Държавният секретар реши, че е настъпил удачния момент за да се намеси.

— Не е необходимо да е Бетезда — каза той. — Знам едно много приятно местенце нагоре, близо до Дълес, което можем да използваме. Доста е нависоко.

— Ама разбира се. И аз знам много такива места из Вирджиния — потвърди вицепрезидентката. — Спомняте ли си къде ходихме след празненствата по случай Второто Встъпване. Близо до станция „Фаерфакс“. Наоколо имаше само планини. Каква красота!

Президентът удари с юмрук по масичката за кафе и изрева:

— Аз не съм президент на станцията „Фаерфакс“! Аз съм президентът на Съединените Щати на Америка! Коя е столицата на Съединените Щати на Америка? Вашингтон! Боже мой, не разбирате ли, че всичките тия мошенници от Хюстън, Омаха, Солт Лейк и къде ли не ще си умрат от смях ако разберат, че съм напуснал своята столица?

Той млъкна внезапно, защото на вратата бе застанал неговия Главен научен консултант, наметнат с окаляна мушама, от която се стичаха ручейчета вода.

— Е? — обърна се към него президентът. — Какво казаха?

Хари седна.

— Ужасно е навън. Някой да има сухи цигари?

Президентът му хвърли един пакет. Хари отърка пръстите на ръцете си в ризата и извади цигара.

— Ами, — поде той — посетих всички капитани на кораби, които можах да намеря. И всички говорят едно и също. За корабите, с които са се свързали, за местата, които са посетили. Едно и също. Навсякъде покрай брега огромни приливни вълни.

Той се огледа за огънче. Жената на президента му подаде позлатена запалка гравирана с Великия Тюлен — гербът на Съединените Американски щати, която той след няколко безуспешни опита успя да запали.

— Не ми харесва тая работа, Джими. Приливните вълни се увеличават. А освен това се очакват тропически бури, не обикновени дъждове, говоря за задаващия се откъм Бахама фронт на ниско атмосферно налягане.

— Ние не сме в тропиците — опонира го Държавният секретар.

— Това няма никакво значение — отвърна невъзмутимо Научният консулнант, който бе завеждал отдела „Прогноза на времето“ към местната телевизионна програма ABC, когато все още имаше телевизия. — Ще има бури. Урагани. Но не те са най-лошото, а гигантските приливни вълни. Ако ледовете продължават да се топят вълните ще стават все по-големи и по-големи.

Президентът почука с пръсти по масичката. Ненадейно той извика:

— НЕ ИСКАМ да напускам столицата!

Никой не отговори. Гневните му избухвания не бяха нещо непознато. Вицепрезидентката отново се зае с плетенето, Държавният секретар — с подреждане на пасианс, Научният консултант вдигна мушамата и внимателно я окачи на вратата.

Президентът каза:

— Трябва да имате предвид следното — ако напуснем града всички тези селяндури, дето твърдят че са президенти на Съединените Американски щати ще спечелят позиции и евентуалното обединение на страната ще бъде отложено отново. — Известно време той мърда беззвучно устни, след което изригна. — Не искам нищо за себе си! И никога не съм искал. Искам само да играя ролята си за добруването на всички ни и да продължавам да бъда ИСТИНСКИЯТ президент, както е указано в поправките към американската конституция. И това означава, че трябва да остана тук, в Белия дом, каквото и да се случи.