Читать «Златото в края на звездната дъга» онлайн - страница 28

Така че, по-голямата част от времето се занимавам с децата и помагам на Ски с тензорните уравнения, но трябва да призная, че се чувствам малко самотна. Така ми се гледа телевизионно състезание на чаша кафе с приятел! Понякога ми позволяват да извърша някои промени по интериора на нашия подвижен дом. Така например оня ден ми хрумна да го превърна в Питсбъргско предградие, ей така за майтап. Как ви се струва — френски прозорци в междузвездното пространство? Е, разбира се никога не ги отваряме, но изглеждат ужасно красиви с тези басмени пердета и тантелени шнурове. Освен това добавихме още няколко стаи за децата и техните домашни любимци (Фло отгледа за тях няколко сладки бъни-заювци в хидропонните утаители).

Е, приятно ми беше да си побъбрим, но време е да свършваме. Трябва да ви кажа още нещо. Останалите решиха, че не желаят да получават повече съобщения от вас. Не им допаднаха жалките ви опити за психостимулация (не че постигате някакъв ефект, но както вероятно се досещате, всичко това е обидно). Така че за в бъдеще циферблатът си остава в досегашното положение — „шест-шест-нула“, но превключвателят ще е в положение „изключено“. Идеята не е моя, но и аз я подкрепям. Нямам нищо против някоя по-малко взискателна компания, но не разбира се вашата.

Вашингтон пет

На времето сградата известна сега като ДоД Отдел за Временно Задържане 7 — "Макар че — мислеше си Кнефхаузен, повече и подхожда името „пандиз“ — е била част от веригата луксозни хотели „Хилтън“. Килиите за особено важни престъпници бяха разположени в мазето, в бившите помещения за срещи. Врати и прозорци просто нямаше. Дори ако успееш да се измъкнеш от собствената си килия трябва да се изкачиш по стълбите и да се справиш с охраната за да избягаш. Ако хотелът не е обсаден, то със сигурност край него се навъртат наркомани или побъркани активисти.

Тези мисли занимаваха Кнефхаузен само в първите няколко изпълнени с паника часове след арестуването. След няколко дни той престана да настоява за среща с президента. Нямаше никакъв смисъл да моли Белия дом за помощ, след като именно Белия дом го бе натикал тук. И все пак той бе дълбоко уверен, че само няколко минути насаме с президента биха изяснили всичко. Но Кнефхаузен бе реалист и добре разбираше, че тази възможност няма да му се отдаде никога.

Не оставаше нищо друго освен да брои предимствата.

Първо: тук бе доста удобно. Меко легло, приятно затоплена стая. Носеха храна от банкетните зали на хотела и тя бе доста вкусна за затвор.

Второ: децата се чувстваха чудесно в космоса и продължаваха да вършат велики неща, макар да не докладваха за тях. Реабилитацията му все още бе възможна.

Трето: носеха му вестници и не му забраняваха да пише, макар да не му позволяваха да гледа телевизия и да чете книги.

Всъщност, липсваха му само книгите. Не се нуждаеше от телевизията за да разбере какво става навън. Не се нуждаеше дори от изпомачканите, разкъсани и щателно цензурирани вестници. Можеше и сам да чуе. Ежедневния пукот от автоматично оръжие, понякога далечен, нерядко близък, „Браунинг“ срещу „Калашников“, както и зловещия трясък на гранатомети. По улиците виеха сирени, над града непрестанно се носеше камбанен звън и Кнефхаузен се чудеше дали въобще е останало нещо от градската пожарна служба. Понякога, до слуха му достигаше грохота на тежки машини, вероятно танкове. Вестниците почти не отразяваха тези събития, но Кнефхаузен умееше да чете между редовете. Администрацията се бе окопала някъде — в Кей Бискейн или Кемп Дейвид или южна Калифорния, никой не знаеше къде точно. Градовете бяха обхванати от червени бунтове. Herr Omnes бе поел нещата в свои ръце.