Читать «Плененият марсианец» онлайн - страница 5

Хлорофилът подаде на Дънлоп револвера, с който бе стрелял. Дънлоп инстинктивно го грабна, докато Смъртта извади друг — по-голям и по-зловещ на вид.

Започвайки да разбира, Дънлоп скочи рязко и изтърва револвера.

— Почакайте! — извика той, обзет от внезапна паника. — Аз съм нап-нап… — Той преглътна и се свлече на колене. — Не стреляйте! Нап-нап-написал съм в-в-всич-ко в кан-кан… в кан…

— Почакайте, момчета! — рече тихо Лафит.

Хлорофилът се закова на място и зачака. Смъртта насочи ловко револвера си в корема на Дънлоп и замръзна в очакване.

— В кантората на моя адвокат — успя да промълви Дънлоп. — Написал съм в-в-всичко. Ако с мен се случи нещо, той ще го п-п-прочете.

Лафит въздъхна.

— Е, — рече той благо, — това не бяхме предвидили. Добре, момчета. Оставете ни сами.

Хлорофилът и Смъртта отнесоха със себе си своя мирис и заплахата.

Дънлоп дишаше много тежко. Разбра, че се е разминал на косъм от смъртта — единият му бе дал револвер, а другият се канеше да го застреля. После щяха да повикат полицията, за да й предадат трупа на направилия неуспешен опит „убиец“. Много неприятно, сержанте, но той ни изигра. Ето, вижте къде е минал куршумът. Исках само да раня в ръката горкия глупак, но… Свиване на рамене.

Дънлоп преглътна.

— Много неприятно — рече той с дрезгав глас. — Но аз, естествено, трябваше да взема п-п-предпазни мерки. Мога ли да си налея нещо за пиене?

Мистър Лафит посочи към един поднос. Времето му принадлежеше. Той просто изчакваше с търпение, примесено с мъничко безпокойство. Беше висок старец с много плешива глава, ала Дънлоп забеляза, че той ставаше и подвижен, когато поиска. Смешно, не бе очаквал, че Лафит е плешив.

Ала всичко останало вървеше точно по плана.

Той си сипа солидна доза дванадесетгодишен „Бърбън“ и го гаврътна наведнъж от кристалната чаша — една от най-добрите ръчни изработки на Щойбен.

— Ти си ми в ръцете, Лафит! — каза той. — И съзнаваш това, нали?

Лафит го дари с мил, опрощаващ поглед.

— Това е положението — заговори разпалено Дънлоп. — Приеми достойно загубата. Знаеш ли, аз открих на какво дължиш богатствата си. — Той гаврътна набързо още една чашка и усети как се разлива парещата топлина. — И така. Да з-з-започнем с това, че преди осем години бях студент в университета, в който ти преподаваше. Попаднах на един доклад на тема: „Известни наблюдения върху онтогенезата на марсианските п-п-парапримати“. От някой си Куинси А. У. Л-л-лафит, бакалавър.

Като продължаваше да се усмихва, Лафит кимна леко. Дънлоп реши, че той има очи на хитрец, това бяха очи на човек, свикнал с успеха. В такива очи не може да се прочете много. Човек трябва да се пази от тях.

Въпреки това, увери той себе си, все още бе господар на положението.

— И така аз п-п-потърсих доклада, но н-н-не можах да го намеря. Убеден съм, че ти е известно защо.

Не го намери ли? Не, не в купищата книги, не в кабинета на декана, нито дори в архива. За щастие Дънлоп бе упорит човек. Преди всичко той бе открил печатаря, който бе набрал доклада, и там го и откри — все още прикрепен към старата, покрита с прах сметка.