Читать «Плененият марсианец» онлайн - страница 4

Без да бърза, той изяде обяда си — най-добрия през последните десет години. Когато едни закъснели киселини го подсетиха, че вече е минало достатъчно време, той се отправи към пресечката, където се намираше неговият пансион, и там вече го очакваха.

Съдържателката на пансиона уплашено надзърташе зад пердето на прозореца си.

Дънлоп се изсмя гръмогласно и и махна, когато те го доближиха. Бяха двама високи мъжаги с безизразни физиономии. По-едрият дъхаше на хлорофилова дъвка. По-слабият миришеше на смърт.

Дънлоп ги хвана под ръка, ухили се до уши и обърна гръб на хазяйката си.

— Откъде й к-к-казахте, че сте, момчета? От данъчната служба? Или от Федералното бюро за разследване?

Те не отговориха, но това не беше толкова важно. Хазяйката можеше да си мисли каквото си иска. Той никога, никога, никога повече нямаше да я срещне. Тя можеше да прибере малкото жалки вещи от евтиния му куфар. Твърде скоро Хектор Дънлоп щеше да има само най-доброто.

— Вие май не знаете тайната на вашия шеф, а? — дразнеше Дънлоп мъжете, докато пътуваха с колата. — Аз обаче я знам. Откриването й ми отне осем години. Отнасяйте се с по-голямо уважение към мен, защото м-м-мога да ви уволня.

— Я млъквай — каза любезно дъхащият на хлорофил и Дънлоп учтиво се подчини. Това нямаше значение, както и всичко останало, което ставаше сега. Не след дълго той щеше да види Лафит и тогава…

— Не се б-б-блъскай! — гневно каза той на слизане, залитайки пред тях.

Те го сграбчиха от двете страни, докато Хлорофилът отваряше зелената порта в края на алеята, Смъртта го блъсна вътре. Очилата на Дънлоп се смъкнаха от едното му ухо и той посегна да ги улови.

Бяха се отдалечили доста от града и бяха прекосили Хъдсън. Дънлоп имаше съвсем слабо понятие от география, тъй като бе посветил цялото си време през последните осем години на по-доходни занимания, но предполагаше, че се намират някъде сред възвишенията отвъд Кингстън. Влязоха в грамадна каменна къща, без да зърнат жива душа. Къщата имаше зловещ вид, който обаче доста развесели Дънлоп, защото си бе представял, че именно такава къща е нужна на Лафит, за да съхранява тайната си.

Натикаха Дънлоп в една стая с камина. В кожено кресло пред запален огън (макар че денят бе горещ) седеше мъж, който трябваше да бъде Куинси Лафит.

— Здравей — поздрави спокойно Дънлоп, като тръгна наперено към него. — Предполагам, че ти е изв-в-вестно защо съм… Хей! Какво п-п-правиш?

Хлорофилът надяваше сива ръкавица на едната си ръка. Той отиде до едно писалище, отвори го и извади нещо… Револвер! Взе го в ръката с ръкавицата, вдигна го и стреля в стената. Пльок. Изстрелът прозвуча глухо и тъпо, но от мазилката се откърти огромно парче.

— Хей! — извика отново Дънлоп.

Мистър Лафит го наблюдаваше със сдържано любопитство. Хлорофилът се забърза към него, а Смъртта рязко посегна към… към…