Читать «Плененият марсианец» онлайн - страница 2

— Не забравяйте името Дънлоп — каза весело топчестото човече. — Живея на Деветнадесета западна улица, четиристотин четиридесет и девет. Това е пансион.

И си тръгна. Той знаеше, че тя няма да предаде никому съобщението, но знаеше също, че това е без значение. Бе забелязал малкия позлатен микрофон в ъгъла на писалището й. Записващото устройство „Лафит“, към което бе свързан, щеше безпогрешно да запомни, анализира и предаде всяка дума.

— Хм, хм — обърна се Дънлоп към обслужващия асансьора, — вас, приятели, ви карат да работите твърде много в този пек. Ще се погрижа да ви сложат климатична инсталация.

Обслужващият изгледа Дънлоп, като да беше някакъв особняк, но Дънлоп не се засегна. Защо трябваше да се засяга? Той наистина беше особняк. Ала скоро щеше да стане много богат особняк.

Хектор Дънлоп се потопи в зноя на Пето авеню със свирещи от астма гърди. Той обаче бе напълно доволен от себе си.

Спря на ъгъла, обърна се и вдигна очи към сградата на „Лафит“, опасана изцяло с ивици от мед и стъкло в старомодния архитектурен стил, който Лафит харесваше. Нека й се радва, помисли си великодушно Дънлоп. Изглеждаше ужасно, но нека Лафит си доставя своите удоволствия — беше само от полза, че тръстът притежава такава сграда, каквато Лафит иска. Вкусът на Дънлоп клонеше повече към съвременните линии, но нищо не би му попречило, ако поиска да вдигне насреща и сто петдесет и два етажна сграда. Лафит имаше право на всичко, което пожелае, стига да се съгласи да дели с Хектор Дънлоп. И това сигурно щеше да стане, може би дори още днес.

Размишлявайки весело върху неизбежната щедрост на Лафит, Дънлоп се шляеше по Пето авеню в силния, но все пак поносим пек. Той разполагаше с много време. Събитията нямаше да закъснеят.

Естествено, размишляваше търпеливо той, твърде възможно бе днес да не се случи нищо. Какъвто и да бе човекът, комуто докладва записващото устройство, той може да забрави. Можеше да се получи всякаква засечка. Ала той не бързаше. Трябваше само да опита пак и след това отново, ако се наложи. Рано или късно вълшебните думи щяха да стигнат до Лафит. След като осем години се бе подготвял за този миг, това, че работата щеше да се проточи един-два дни, не беше толкова важно.

Дънлоп затаи дъх.

Потраквайки с тънките си като игли токчета, покрай него премина едно момиче — горещият вятър издуваше полата й. Тя хвърли небрежен поглед към пространството, което Дънлоп смяташе, че заема, но установи, че е празно. Дънлоп изръмжа по навик — тя не беше единственото вълнуващо момиче, което гледаше през него. Но си възвърна спокойствието. Върви по дяволите, мила моя, каза си той добродушно. По-късно мога и да те имам, ако поискам. Мога да имам двадесет като теб или двадесет на ден, ако пожелая, при това много скоро.

Бързешком прекоси Четиридесет и втора улица и се озова пред познатата сива, старинна и масивна сграда на Библиотеката.

В сантиментален порив той изкачи стъпалата и влезе вътре.

Обслужващият асансьора кимна.

— Добър ден, мистър Дънлоп. До третия ли?