Читать «Най-богатият човек в Левитаун» онлайн - страница 7

Първо, бях се държал грубо с горкия стар Уини. Да допуснем, аз бях открил хормона и се нуждаех от неколкостотин жалки долара, както Марджъри се бе изразила много точно, като финансова подкрепа, за да се сдобия с нечувани богатства и мощ? Какво лошо би имало в това? Защо не се реших да му ги дам? Горкият човек очевидно страдаше от въздействието на хормона като при тежък махмурлук. Да, наистина, можех да бъда по-любезен.

Второ, на Марджъри наистина не й беше леко да се разправя с децата и с домакинството и в този именно ден бе естествено тя да е нервна.

Трето, съвсем наскоро бях наследил страшно много пари.

Защо да не… тази мисъл ме връхлетя с невероятна яснота… използвам част от парите на чичо Ото, за да направя живота на всички ни по-приятен?

Хукнах нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Марджъри — извиках аз. — Марджъри, съжалявам за станалото.

— Според мен би трябвало да се… — започна тя, после вдигна очи от Гуени и видя лицето ми.

— Виж, скъпа — казах аз. — Да обърнем нова страница. Съжалявам за горкия Уини, но да не мислим повече за това, съгласна ли си? Ние сме богати. Нека тогава заживеем като богати хора. Да излезем някъде — само двамата с теб — още не е толкова късно. Ще вземем такси и ще отидем в Ню Йорк — до Ню Йорк с такси, защо не? Ще вечеряме в „Колъни“ и ще изгледаме „Моята прекрасна лейди“ от петия ред в партера — казаха ми, че за стотина долара човек може да си намери отлични места. Защо не?

Марджъри вдигна поглед към мен и внезапно се усмихна.

— Но… — тя погали Гуени по главата. — Децата. Какво ще правим с тях?

— Намери жена да ги гледа — извиках аз. — Мисис Шрууп на драго сърце ще се заеме с това.

— Ако само я бях предупредила по-отрано…

— Марджъри — казах аз, — ние не получаваме всяка нощ цяло състояние в наследство. Позвъни й.

Прегърнала Гуени, Марджъри се изправи и започна да се усмихва.

— Но — каза тя — това звучи като обещание за една приятна вечер, Харлан. Защо не, както казваш ти. Само че… спомняш ли си телефонния номер на мисис Шрууп?

— Имаме го записан — отговорих аз.

— Не, имахме го в стария указател. — Тя се намръщи. — Хиляди пъти си ми го казвал. Телефонът не се води на нейно име… като че ли се водеше на името на нейния зет. О, как беше номерът…

От долната площадка на стълбата се обади тънък гласец.

— Овингтън осем нула нула четиринадесет. Води се на името на Стърджис, Артър Р., авеню „Юнивърс“, номер четиридесет и едно.

Марджъри ме погледна, а аз погледнах Марджъри.

— Кой, по дяволите, каза това? — попитах рязко.

— Аз, татко — обади се високият само осемнадесет инча притежател на гласеца, вирнал глава до най-долното стъпало. С една ръка той трябваше да се хване, за да се задържи прав, защото все още не можеше да върви много добре, а в другата стискаше тумбестата стъкленица, която Уини Макгий бе изтървал.

Стъкленицата беше празна.

И така ние, естествено, вече не живеем в Левитаун.

Марджъри, Гуени и аз опитахме всичко — променихме си имената, боядисахме си косите, направихме си дори пластични операции. И това не помогна, ето защо се обърнахме пак към същия хирург да ни върне предишните физиономии.