Читать «Най-богатият човек в Левитаун» онлайн - страница 2

— Здравей, Харлан — простена той, — години тридесет и една, ръст пет стъпки и единадесет инча, тегло сто седемдесет и три фунта. Да ти се намира таблетка ацетилсалицилова киселина?

— Какво? — попитах аз.

Той обаче не успя да отговори, защото от горния етаж се разнесе топуркане и Марджъри се появи на площадката на вътрешната стълба.

— Помислих си — започна сприхаво тя и тогава осъзна, че най-нелепото й предположение е действителност. — Ти?

Обзе я истински смут — с една ръка заоправя нервно косата си, а с другата късите си панталони, като същевременно с въртеливи движения се мъчеше да изхлузи старата раздърпана кухненска престилка, която смяташе, че за пред мен е напълно прилична.

— Здравей — поздрави вяло Макгий. — Моля те, не ти ли се намира таблетка ацетилсалицилова киселина?

— Не знам какво е това — отвърнах искрено аз.

Марджъри се засмя унило.

— Ех, Харлан, Харлан — каза тя с гальовно снизхождение, гледайки ме влюбено, докато слизаше по стълбата. От такъв поглед човек спокойно можеше да повърне.

— Ти забравяш, Уини. Харлан не е много наясно с химията. Ще му намериш ли аспирин, Харлан? Това е, което му трябва.

— Благодаря — рече с признателна въздишка Уини, като разтриваше слепоочията си.

Отидох и му намерих аспирин. Хрумна ми да му капна малко отрова в чашата с водата, но в аптечката не намерих нищо подходящо, а освен това е и противозаконно. Не се срамувам да си призная, че никога не съм обичал Уини Макгий, и то не само защото ми бе отмъкнал невястата. Е, да, след шест месеца тя поумня, скъса с него и се завърна искрено разкаяна — и до днес не съжалявам, че се ожених за нея. Или поне не чак толкова. Ала не можете да искате от мен да обичам Макгий. Ей богу, дори никога досега да не бях срещал този човек, пак щях да го намразя още от пръв поглед заради противното му нахалство, защото той прилича на поет, говори като професор и се държи като мижитурка.

Върнах се във всекидневната и изкрещях:

— Детето!

Марджъри престана да се усмихва пресилено на бившия си съпруг и скочи да вземе чинията на кученцето. Тя успя да я изтръгне от детето, макар и вече поопразнена. Бебето си бе натъпкало устата с попара от мляко и кучешки бисквити и тя трябваше да бръкне с пръст, за да извади късчетата, срещу което детето, естествено, предприе по своему контраатака.

— Не хапи! — изкрещя тя, като издърпа пръста си от устата му и го пъхна в своята. После се усмихна ласкаво.

— Нали е сладуран, Уини? Има, разбира се, носа на татко си. Но не ти ли се струва, че е взел моите очи?

— Той ще те остави и без пръсти, ако продължаваш да ги пъхаш в устата — рекох й аз.

— Това е нормално — каза Уини. — В края на краищата с двадесет и четири двойки хромозома, които образуват гаметата, абсолютно ясно е, че вероятността да не наследи нито една черта от единия родител, а да прилича изцяло на другия е едно към 8 388 608. О-ох, главата ми.

— Моля? — изгледа го неодобрително Марджъри.