Читать «Отшелника» онлайн - страница 8

— Но аз чух, че сте смъртно болен!

— Това беше симулация. Но наистина е вярно, че лежах в лазарета.

— Аха, така значи!

— Беше ужасно напрежение ден и нощ да симулираш летаргия и безчувственост. И при това да внимаваш всеки миг някой да не ти врекне неочаквано в ухото и да се издадеш. Е, в крайна сметка успях.

— И сега сте тук? Как ви се удаде да се измъкнете?

— Беше детински лесно. Просто трябваше да умра.

Баронът трепна. Но после разбра.

— А… имате предвид привидно?

— Точно така. Имах със себе си една много малка, но и много добре подбрана аптека. Отдавна очаквах да ме арестуват и се бях подготвил.

— И сте дочакали? Каква глупост!

— Хм! Мислех, че няма да могат да докажат нищо срещу мен и ще ме освободят.

— Колко наивно!

— Не можех да си имам представа, че тоя княз Ван Зоом е проникнал в почти всичките ми тайни. Както и да е, бях убеден, че няма да се задържа дълго в ареста. Въпреки това предвидих всички случаи и си спретнах споменатата аптека. С един-едничък медикамент в далечна ситуация можеш да постигнеш повече отколкото с всякаква сила и хитрост.

— Старият доктор отровител! Но как контрабандирахте аптеката в затвора?

— Върху главата си.

— Невероятно!

— И все пак работата е съвсем проста. Преди известно време започнах да олисявам. Косата ми остана като венец. Поръчах си полуперука, която напълно покриваше голото място и не можеше да бъде различена от истинската, коса, Под нея наместих моята аптека.

— Шишенца и капсули?

— Глупости! Дайте ми реторта и ще ви концентрирам целия световен океан в една-единствена капка! Моите медикаменти едва заемаха мястото на точка, която бихте направили с перото си върху хартия, и въпреки това можеха да въздействат със силата на мълния или топовно гюле.

— Известно ми е вашето изкуство — отбеляза баронът натъртено и му отдавам цялото си признание. Но как успяхте като мним мъртвец да се измъкнете на свобода?

— Знаете ли как се процедира с трупа на починал в затвора?

— Не.

— Оставят го една нощ в килията или лазарета. После го отнасят на гробището и го полагат в Дома на покойника.

— Аха!

— Имах едно средство, което те прави привидно мъртъв, но само за точно трийсет часа. Въздейства екзактно след дванайсет часа. Ако приемем, че го взема днес, утре ще съм „умрял“ и вдругиден ще се озова в Дома на покойника. Оттам е лесно да се измъкнеш.

— И толкова ли безотказно действа едно такова средство?

— Нали виждате по мен — аз съм на свобода!

— След като го е приел човек, какво става с дишането?

— Замира.

— Пулсът?

— Не може да се усети.

— Хм-м! Да допуснем, че ви отворят артерия… тогава какво?

— Но само на крайници! Няма да пусне капка кръв, най-много малко вода.

— Но това практически е смърт!

— Слава Богу, само привидна! — ухили се старият аптекар. — Човек наистина нито вижда, нито чува и усеща. Това ми бе утехата, защото иначе за това кратко време трябваше да изтърпя адски мъки.

— А какво щеше да стане, ако ви бяха заровили веднага?

— Така не се постъпва. Противозаконно е.

— Или да ви бяха заковали веднага в ковчега?