Читать «Отшелника» онлайн - страница 9

Старият сви рамене.

— Аз съм по-силен, отколкото изглежда. Щях да го разбия.

— Или да ви бяха оставили в затвора и после оттам да ви погребат?

— Тогава щях да си остана това, което си бях — затворник.

— Убедихте ме.

— Но аз действително за малко да си остана затворник. Слушайте по-нататък! Бях лежал и симулирал в лазарета достатъчно дълго. Тази вечер бях сам и приех средството. То не беше по-голямо от песъчинка.

— Какво е на вкус?

— Никакво. Защото точно това е изкуството: едно такова средство не бива да има нито миризма, нито вкус, ако трябва да изпълни целта си.

— Тук се сещам за още един въпрос — каза провлечено Фалкенщайн. — Починалият затворник не бива ли преглеждан?

— Задължително — ухили се аптекарят.

— Тогава би трябвало да открият полуперуката ви и заедно с нея аптеката! Така щяха да разберат всичко и просто да изчакат, докато се събудите.

— Не се безпокойте, нищо не откриха. Не съм толкова глупав, че да се издам по такъв начин. След като приех зрънцето, унищожих останалата аптека!

— Хитрец! Какво стана по-нататък?

— Вахмистърът и ключарят на килиите наминаха още веднъж да ме видят. Казах им, че имам болки в гърдите. Те поискаха да извикат лекаря на затвора, опасявайки се, че мога да умра. Но аз ги уверих, че се нуждая само от спокойствие. Повярваха ми, понеже съм аптекар и би трябвало да разбирам от болести. Освен това лекарят щеше да ругае, ако го събудеха. И така, угасиха светлината и излязоха. Ключът изщрака в бравата, резетата издрънчаха и после чух стъпките на двамата служители да се отдалечават. За първи път ми стана зловещо в тъмното помещение, където вече не един и двама нещастници бяха умрели. А и на мен предстоеше там последната нощ.

— Ужасно! — възкликна баронът и потръпна.

— Заспах. Когато се събудих, трябва да е било малко след един часа по обяд. Най-напред не можах да се ориентирам. Лежах увит в чаршаф на една проста дървена пейка. Изправих се. Едва след доста време паметта ми се възвърна. Бях взел отровата, за да стана привидно мъртъв, и сега отново си бях жив.

— Но къде се намирахте?

— В зимника за въглища, следователно все още в пределите на затвора и на всичкото отгоре под чаршафа бях напълно гол.

— Смърт и Сатана! — изруга баронът. — Та това си е направо проклета история!

— Погледнах през едно от нищожно малките избени прозорчета и забелязах един ключар, който излезе отсреща от вратата и тръгна в права посока през двора насам.

— Мътните да го вземат!

— Легнах бързо пак на пейката и се увих в чаршафа. Чух как ключарят отвори зимника. Минаха няколко минути, после той отново заключи. Очевидно бе искал само да се убеди дали съм налице.

— Следователно са изпитвали подозрение и много-много не са вярвали на смъртта ви.

— Точно така! И както скоро установих, на всеки час имаше проверка.

— По дяволите, били са предпазливи!

— Но въпреки всичко аз извъртях едно номерче на господата. С други думи, скоро ме споходи една спасителна идея, която осъществих, когато се стъмни.

— Разказвайте!

— Имах чувството, че надзирателят, контролиращ зимника, само наднича в него, а не влиза, но за да се задейства моят план, трябваше да се погрижа той да приближи. Когато стана време, аз проснах само чаршафа на пейката. Той пристигна и забеляза, че има промяна в положението. Пристъпи няколко крачки в помещението. Аз се бях скрил зад вратата и веднага го пипнах.